— Можеш ли да плуваш? — попита я тихо Андроник. — Ако лодката потъне, ще можеш ли да плуваш?
Дорина уплашено се притисна до ръката му.
— Ако ме пуснеш, ще се удавя! — извика тя.
— Тогава не се страхувай, каквото и да се случи, не се страхувай — окуражи я Андроник. — Тази лодка е безсмъртна. Да знаеш само колко пъти съм кръстосал това езеро на отиване и на връщане оттам… Погледни!…
Протегна ръка и показа далечината. Дорина не видя нищо, само безкрайна, прозрачна и неподвижна водна шир.
— Далече ли е? — попита тя смирено.
Андроник се засмя и я притегли към себе си.
— Нищо не е далече, когато обичаш — прошепна той. — Ще седнеш спокойно в дъното на лодката, ще минем девет морета и девет земи. И после ще започне сватбата…
— Толкова късно — натъжи се Дорина. — Колко ли неща могат да се случат дотогава — добави тя замислено.
— Защо бързаш? — попита я нежно Андроник. — Тук при нас дните минават бързо, както и минутите. Щом си дошла, вече не можеш да се върнеш. А и тук е по-хубаво, нали?…
— Хубаво е, където си ти — отговори девойката.
После млъкна и го погледна. Колко красив, колко висок и едър е той! Сякаш не е човек, а божество, синът на змея от приказките.
— Защо напусна двореца? — попита го тя. — Защо дойде пак тук, край езерото?…
— Ти не можеше да останеш там, страхуваше се… Защо се уплаши? Всички тези хора отдавна вече са мъртви, нищо не можеха да ти направят, не видя ли?…
— И аз бях там — прошепна с ужас момичето. — Бях на един трон, скрита от другите…
— Да — каза ведро Андроник. — Така става винаги…
Дорина почувства, че отново я обхваща същият ужас, и се притисна до него, сякаш искаше той да я успокои, да я погали…
— От нищо да не те е страх — каза той, — аз съм до тебе. Няма да се разделим…
Погледна към езерото. Лодката отдавна чакаше недалече от тях. На Дорина всичко това й изглеждаше познато. Сякаш някога, отдавна, пак беше изживяла това приготовление за път.
— Къде ще бъде сватбата? — попита тя отново.
— На другия край…
Прегърна я през кръста и бавно я заведе до водата.
— Другояче не може — успокои я той.
Андроник пристъпи напред и лодката се залюля. После вдигна на ръце Дорина и я качи в нея. Люлеенето беше така невъобразимо приятно, че девойката замаяна прихвана главата си с ръце. Андроник беше до нея. Преди да хване веслата, протегна ръка и й показа напред.
— Там, в средата, има един остров. Там живеех аз…
Изведнъж, без да знае как, Дорина си припомни змията и изтръпна цялата. Нима отново ще я види — гола, извиваща се неуморно на лунната светлина, както я беше видяла преди. И този път, в мрака, би могла неочаквано да я ухапе…
— Но на този остров е змията! — извика тя развълнувана. — Ти я изгони там, именно ти!…
В този миг видя, че Андроник се изправи в лодката — блед и разгневен. Погледът му сега искреше още по-ярко, проникваше в зениците на очите й и я ослепяваше.
— Защо каза това, любима моя?! — каза ТЪЖНО Андроник.
Думите му изпращяха в ушите, сякаш изскачаха огнени езици от устата на змей.
— Защо не се вслуша в повелята? — повтори той, треперейки.
Дорина си припомни: „Не произнасяй никога тази дума пред него!“ Беше забравила. Сега е твърде късно. Беше забравила… Гледаше го изумена, покорена от силата му, и очакваше проклятието. Закри очите си с длан.
— Ще ме търсиш девет години и едва тогава ще ме намериш! — чу тя думите на Андроник.
Когато обаче поиска да го зърне отново и да измоли милостта му, видя, че лодката е празна. Андроник беше изчезнал. Пред нея се виждаше само безкрайната водна шир. Застина безмълвна, изтощена, без да знае какво да прави. В този миг долови как потрепват листата на брега и се обърна. Нямаше никого. Само вятърът, който се беше усилил, разклащаше високите клони на дърветата…
* * *
Събуди се със същия неприятен шум в ушите. Стаята беше наполовина в мрак. Лунната светлина се беше изтеглила зад прозореца. Дорина усети, че вятърът сега нахлува в стаята и раздвижва въздуха. Стана от леглото и отиде до прозореца. Далече, вляво, се виждаше езерото. Девойката се усмихна. Върна се до леглото, без да съзнава къде се намира. Погледна учудено жените, които спяха до нея. Бавно, но със сигурни движения, като насън, тя си проправи път между леглата. Улучи вратата веднага, без да я търси. През стената до нея достигаше странен шум, който й вдъхна страх. Дълбоко, сподавено дишане на измъчени хора… Все пак не загуби напълно смелост и със затворени очи прекоси салона до външната врата. Беше полуотворена. Излезе на двора. Не усети студа с босите си крака, нито студения вятър над полуоткритите си рамене. Все така решително се отправи към езерото.
Читать дальше