Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Трябва да потърсим най-напред там — каза той високо и посочи с ръка.

Рири потрепери. Не, това не е възможно, това би било непоносимо…

— Пази боже! — обади се господин Соломон.

Лиза не ги изчака да се решат и тръгна първа към езерото, последвана от Стамате и Рири.

Като излезе от двора на манастира, започна да тича. Струваше й се, че всяка загубена минута може да бъде фатална. Дорина би могла да намери време да се скрие…

— Аз не знам дали този Андроник изобщо е лягал при нас, или не е — чу тя отзад гласа на Мануила.

Слезе по хълма и стигна до брега на езерото. Бързо разбра, че лодката я няма. Отправи се към кривото колче, което я държеше привързана на брега.

— Тя е луда! — възкликна Лиза. — Взела е лодката…

Разбира се, отишли са да се разходят само те двамата. Разхождали са се цяла нощ, лодката ги е полюлявала и той й е нашепвал любовни думи: „Аз детство не съм изживял…“ Побледняла, Лиза затича по брега, като се опитваше да открие силуета на лодката.

— Ето я! — извика Рири откъм хълма.

Всички се обърнаха към мястото, което сочеше ръката на девойката. Сега лодката се виждаше добре. Виждаше се и Дорина, полуоблечена, сама, как гребе бавно и изморено.

— Сама е! — извика Лиза смаяна.

Тя също я виждаше много добре, но някак не й се вярваше. Известно време дори се страхуваше да проумее станалото. Тази Дорина е луда!… Господи!… Ами ако?… Нямаше смелост да довърши мисълта си. Изтича отново горе на хълма. Останалите гледаха изумени, вперили поглед в леката диря, която оставяха веслата на лодката.

— Но тя е луда! — възкликна отново Лиза.

— Отива към острова — каза спокойно Стамате.

Господин Соломон се помъчи да вземе някакво решение. Огледа се смутено наоколо.

— Трябва да потърсим друга лодка! — прошепна той, хапейки устни. — Тук някъде трябва да има още една лодка…

Припомни си за Хараламбие и другата лодка на игуменството, с която бяха тръгнали да го търсят. Студена пот изби по челото му, по тила. И изведнъж започна диво да крещи:

— Дорина! Дорина!…

Стамате сви длани до устните си и извика:

— Доринаа!…

В този миг през ума му преминаха виковете на Владимир по време на играта: „Лизааааа!…“ Струваше му се, че всичко това се е случило отдавна, с други хора. Сега му беше студено и трепереше. Викът му навярно не беше се чул навътре в езерото, защото девойката изобщо не се обърна.

— Я вижте там! — посочи изведнъж Лиза.

В другия край на езерото се виждаше да плува един мъж. Мяркаха се здравите мускулести ръце, които бавно и ритмично пореха водата.

— Той е, Андроник! — възкликна Мануила.

Известно време всички мълчаха вцепенени. Андроник също плуваше към острова вероятно без да вижда Дорина.

Когато доплува до брега, Андроник отърси водата от тялото си и тръгна бавно към вътрешността на острова. Стъпките му оставиха няколко мокри следи върху набитата с пясък тиня, а после напълно потънаха в тревата. Андроник се движеше спокойно, без да бърза. Погледът му пробягваше по върховете на дърветата, сякаш се опитваше да отгатне приближаването на зората по трепета на листата. Тук, посред езерото, духаше слаб вятър, но младежът, изглежда, не усещаше студения полъх по голите си рамене. Птиците вече се пробуждаха в храстите и само тяхното чуруликане оживяваше острова. Андроник крачеше, омагьосан от самотата и от напрежението, което сякаш трептеше във въздуха в очакване на едно голямо чудо. Навлезе навътре между дърветата, където храстите бяха избуяли влажни, с големи разперени листа. Във вътрешността на острова миришеше на мъх и гнила кора. Клоните тук бяха натежали от капките роса, които ги свеждаха към земята. Андроник минаваше край тях, равнодушен към падащата роса, безчувствен към грубите ласки на листата. Навлизаше все по-навътре в гората. Изглежда, се мъчеше да открие нещо, което беше скрито добре, затова претърсваше с поглед храстите и дърветата. Стигна до една могила, върху която растеше само един хилав салкъм и няколко диви рожкова, и я изкачи с бързи крачки. Като се намери на върха, погледна недоумяващо към езерото. Постоя за миг неподвижен, пое дълбоко дъх и после бавно, като насън, слезе от другата страна и се отправи към езерото.

Без да бърза, внимателно си потърси място на тревата, където се отпусна на воля. Намери си удобно кътче в края на една долчинка. Тревата тук растеше висока и мека, водата проникваше между стръкчетата, сякаш извираше от неугледно изворче, готово всеки миг да пресъхне. Андроник опита леко с ходилото си докъде стига влагата, после щастливо се просна на тревата и подложи ръце под главата си. Известно време остана така — без да чувства студ, без да му се спи, а очите му си почиваха, отправени към небето.