Дорина затвори очи изплашена, но щастлива. Понякога усещаше парещи драскотини по тялото, но никаква болка не можеше да накърни лудия възторг от новия смисъл, който сега получаваше животът й. Долавяше как кръвта на Андроник пулсира в гърдите му, чуваше силните, оглушителни удари на сърцето му. Топлината на тялото му беше неестествена, опияняваща. От известно време тя усещаше само, че бясно се носи из въздуха към някаква бездна. Почти загуби съзнание, не се осмеляваше да отвори очи, да погледне къде се намира…
Когато най-сетне дойде на себе си, лежеше на плажа от другата страна на острова. Виждаше се лодката, с която тя беше пристигнала, останала със забит в тинята нос. Андроник стоеше до нея и я гледаше с блестящи очи, силно поруменял. Едри и бистри капки пот се стичаха по тялото му. Гърдите му силно и учестено се повдигаха, а косата му падаше мокра на челото.
— Съмва се — каза й той веднага щом девойката отвори очи.
— Колко съм уморена — прошепна Дорина. — Как можа да събереш толкова сили?…
— Хайде да видим как изгрява слънцето — каза Андроник, отминавайки въпроса й.
Помогна й да стане и я хвана за ръка. Девойката вървеше лениво, без да усеща къде стъпва. Къдриците й се спускаха по раменете, разпилени от лудия бяг. Едната й ръка кървеше.
— Да се качим на хълма — промълви Андроник.
Занесе я догоре почти на ръце, въпреки че възвишението беше съвсем ниско. Намери й удобно място и бавно, с голямо внимание, я сложи да легне.
— Спи ми се, любими — прошепна Дорина и го погледна с молба в очите.
— Нека видим по-напред как изгрява слънцето…
Седна и той до девойката и погали усмихнат косите й.
— Колко си хубава, когато ти се спи.
— Ти ме правиш хубава — каза простичко Дорина. — Когато ме избра, не бях такава…
— Тогава беше грозна — усмихна се Андроник.
Замълча умислен, с отправени на изток очи. Там небето беше кървавочервено, после взе да избледнява в очакване.
— Ти бил ли си някога на слънцето? — попита Дорина сънливо.
— Не, дотам е трудно — отговори Андроник, без да се обръща.
Дорина затвори очи щастлива. Постави едната си ръка под главата, а с другата прегърна Андроник през кръста.
— Да не заспиш — прошепна й той. — Ще бъде жалко…
— Още много ли има? — попита още по-изтощена Дорина.
— За който го обича, никога не е много — каза Андроник.
Дорина прехапа устни и решително отвори очи. Стори й се, че всичко край нея се е променило. Дърветата бяха порозовели, тревата блестеше, езерото изглеждаше като златно огледало.
— Сега… — прошепна Андроник въодушевено.
Сякаш хиляди птици зачуруликаха отведнъж. Дорина онемя. Откъде ли идваха тези вълшебни, нечувани звуци, тези високи крясъци във въздуха, този неразбираем нежен шепот в тревата и в храсталаците? Всички изведнъж ли зазвучаха, или и преди ги беше долавяла, макар и много смътно?…
— Погледни!…
Андроник се изправи на колене и остана известно време така, очарован и щастлив. Кървавото око на слънцето се разтваряше съвсем близо до тях, над равнината. Дорина го гледаше смаяна, сякаш сега за първи път виждаше изгрева на слънцето. И неочаквано й се изясни онази дълбока и съвсем логична мисъл, която толкова време носеше в себе си, без да се старае да вникне в нея. Стори й се, че се събужда в друг живот, и радостта й беше толкова голяма, че очите й се премрежиха и клепачите й натежаха за сън.
Когато Андроник отвърна очи от слънцето, я намери до себе си заспала, с озарено от детска усмивка лице. Младежът сложи ръка на косите й и я погали, опитвайки се да я събуди. Дорина едва-едва отвори очи.
— Остави ме, любими! — прошепна тя.
Стори й се, че лицето на Андроник напълно се е променило. Сега беше един тъжен, замислен, съкрушен човек.
Тя обаче нямаше сили и да се учуди, а заспа отново щастлива, стиснала здраво ръката му.
— И на мен ми се спи — прошепна й той и доближи лицето си до нейното. — Няма да се видим повече, докато не залезе слънцето… А тогава, кой знае…
Погледна я как спи до него, гола и съвсем истинска, невъобразимо хубава в удивителната си искреност. После, сякаш искаше да прогони някаква магия, Андроник духна над челото на девойката, постоя усмихнат и легна до нея, като положи глава на гърдите й.
* * *
Слънцето се издигаше бавно и вече прежуряше. Започнаха да бръмчат пчелите и разноцветни утринни пеперуди прелитаха самотни из въздуха. Откъм гората от време на време се обаждаше кукувица и гласът й се понасяше над езерото.
Читать дальше