Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Страх ме е да вървя по-нататък — извика тя и вдигна ръка.

Андроник тутакси се изправи и влезе и той във водата. Настигна Дорина бързо, като стъпваше тежко и шумно вдигаше пръски.

— Не можеш ли да плуваш? — попита я той.

Девойката поклати глава и по детски се натъжи.

— Нищо, аз ще те науча — успокои я Андроник. — Само не трябва да се страхуваш… Дръж се за мене…

Хвана я за ръка и бавно я поведе, докато водата плисна в гърдите й. Андроник се отпусна по корем, а ръката на девойката остана подпряна на гърба му. Дорина се опита да се засмее и отпусна глава във водата, която нахлу в устата й, в ушите и носа й. Онемя от целия този натиск, но той я забавляваше.

— Страх ли те е? — попита я пак Андроник.

Дорина не го чу. Усещаше, че плува независимо от натиска на водата, че я носи една силна ръка, и тя напълно се отпусна. Чувстваше само как приятно се плъзга по повърхността на тази топла и безкрайна вода. Почти се учуди, когато се опита да се изправи и не усети земята под краката си, но учудването й бързо премина в окрилящото чувство, че е свободна и силна.

— Как се чувстваш? — попита я пак Андроник, без да получи отговор.

Тогава все така леко и сигурно я отнесе до брега. Излязоха от водата усмихнати и двамата. Дорина го погледна в очите и се притисна топла до него.

— Не беше трудно — прошепна тя.

— Ще те науча и да се катериш по дърветата — каза й Андроник, — но най-напред трябва да ги помолиш да ти позволят. Някои от тях са стари или болни и ги боли… Тогава те хвърлят на земята…

— А ти как познаваш кои са болни? — попита Дорина.

— Чувам ги как се вайкат или виждам как плачат… Клетите те… Със старите и болните е по-трудно…

Седнаха на един хълм над долчинката. Андроник подпря глава на коленете й и девойката започна прехласната да гали косите му.

— … И с цветята е трудно — добави Андроник. — Те винаги са влюбени… Да видиш само как плачат!…

Засмя се, после вдигна очи към лицето на Дорина и я погледна вече сериозен.

— Как се казваш ти? — попита той.

— Дорина.

Андроник дълбоко се замисли, сякаш се мъчеше да си припомни къде по-рано е чувал това име.

— А ти как се казваш? — попита шепнешком Дорина, галейки челото му.

Андроник тъжно се усмихна и погледът му отново се зарея. Дорина търпеливо почака да се върне.

— Казваш се Серджу, нали? — настоя тя.

— Щом ти искаш така — отговори усмихнат Андроник, като учудено я гледаше в очите.

— Серджу е хубаво име — каза Дорина. — Ако бях момче, би ми харесвало да се казвам Серджу… Като тебе — добави тя.

— Не мисли повече за това — прекъсна я той, взе ръката й и я погали. — Ти не си момче, а момиче…

— Лошо е да си момиче — каза Дорина.

Андроник звучно се засмя. Придърпа ръката й до себе си и погали косите й.

— А ако беше само една клета светулка? — попита я той, за да я подразни.

Изведнъж замълча и отново потърси очите й, сякаш искаше да разговаря направо с нейната дълбока, истинска същност.

— Ти не знаеш какво значи да бъдеш човек — добави той замислен. — Толкова е хубаво…

Разпери като крила двете си ръце и отпусна глава назад.

— Никога да не умираш — каза той с поглед в небето. — Да бъдеш като онази звезда, красива и безсмъртна…

Показа с ръка Зорницата. Дорина потрепери.

— От какво се страхуваш? — учудено я попита Андроник.

— От смъртта — прошепна Дорина.

— И там има хора — усмихна се Андроник. — Навсякъде има хора…

— Ти знаеш всичко, нали? — попита го тя успокоена. — Всичко, което казваш, е истина…

Андроник не й отговори. Продължаваше втренчено да гледа Зорницата. Вече зазоряваше. Бяха изчезнали всички други звезди и небето беше избледняло.

— Къде живееш? — попита го Дорина, за да го разбуди.

— Там — посочи Андроник гората до брега на езерото. — А ти къде живееш?

Дорина се замисли за миг. Опита се да си спомни добре, за да не каже нещо неточно от съня си.

— В Букурещ — отговори тя правилно.

— И какво правиш там?

Андроник се усмихна, когато я запита. Цялото му лице беше светнало, сякаш едва сдържаше смеха си.

— Живея — отговори Дорина объркана.

Той се засмя, окрилен от дива радост. Стана и вдигна девойката на ръце. Като че носеше клонка, толкова лек беше товарът му.

Продължаваше да се смее, вдигаше на ръце тялото й все по-високо, сякаш искаше да го покаже на небето, на гората, на светлината, която извираше вече от всички страни. Дорина се притисна към гърдите му. Андроник я подхвърли още няколко пъти в ръцете си, после затича с нея към вътрешността на острова. Прескачаше в луд бяг трънаци и ями, стъпваше върху сухи клони, удряше се във високи и дебелокори бурени, поваляше силно миришещи, гъсти и бодливи храсталаци.