Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Моля ви, телефонирайте на господин Сен, Саут хиляда сто четирийсет и четири — обърнах се аз към госпожа Рибейро, — и му кажете да ми изпрати нещата тук…

Госпожа Рибейро винаги би се почувствала засегната да телефонира на един „цветнокож“, но в този миг беше толкова щастлива, че я чух да разговаря учтиво, навярно с Манту, и да благодари за любезността.

— Отивам да приготвя стаята — каза ми тя.

Радвах се, че отива, че сега нога свободно да въздишам и да плача. Изведнъж ме прониза мисълта, че съм остарял, че косата ми е побеляла от мъка, и скочих, за да се видя в огледалото. Едва се познах. Лицето ми беше бледо, изпито, веждите — разрошени, сякаш проскубани, не зная каква бръчка се беше вдълбала в ъгъла на устните, която съвсем ме променяше, придавайки ми вид на човек със силна воля. Учудих се, като открих в лицето си мъжествена решителност и енергичност — качества, които отдавна бях загубил. (Оттогава вече не вярвам на израженията у хората. Струва ми се, че правилата, по които лицата се изменят, нямат нищо общо с истинските душевни преживявания. Може би само очите, единствено те, могат да издадат човека.) Върнах се потиснат в леглото и запалих друга цигара.

Харолд ме посрещна с „ура“. Госпожа Рибейро му беше разяснила с няколко думи целта на посещението ми. Той се опита да ме накара да говоря, но под предлог, че ме боли главата, му казах съвсем накратко защо съм дошъл. Поиска веднага пиене. Каза ми, че всяка температура и всякаква болка минават с уиски. Пих и аз една чаша, но замайването ме накара да почувствам още по-остро отдалечаването от Майтреи. Идваше ми почти да вия. Когато пристигна Кхока, мислех, че ще го прегърна от вълнение. Беше дошъл в доста мръсно дхоти 24 24 Индийска дреха от парче плат, увито около кръста и бедрата. — Б.пр. , с напуканите си крака без сандали, и всички от къщата го гледаха с пренебрежение и отвращение, но той идваше „при мене“, влизаше и излизаше гордо, като носеше нещата ми от камиона и превеждаше хамалите през хола. Горях от нетърпение да ми каже какво става там, в Бхаванипур. Когато платих на шофьора и на хамалите, го повиках в стаята, поисках чай от госпожа Рибейро и отворих нова кутия цигари. Харолд кипеше, че не оставам с него на приказка, но вероятно отгатваше в моето внезапно тръгване от дома на Сен нещо повече от това, което му бях признал, и не се осмели да дойде и да ни прекъсне.

Кхока ми донесе един екземпляр от „Удхата“ , на който Майтреи беше написала последните си думи: „На моя скъп, на моя скъп! Майтреи, Майтреи“ Само толкова? — натъжих се аз. Кхока ми каза да погледна и в края на книгата. „Сбогом, скъпи мой, не съм казала нищо, което да обвинява тебе. Казах само, че си ме целунал по челото. Трябваше да кажа — тя беше наша майка и знаеше. Алън, приятелю, скъпи мой, сбогом! Майтреи“

Взирах се занемял в почерка й. Кхока пушеше и също до едно време мълча, после неочаквано заговори, сякаш продължаваше някаква своя мисъл.

— … Така че трябваше да се разбере. Много непредпазливи бяхте. Всички ви виждаха, като се целувахте в креслото. Шофьорът казал и на Манту, и на Лилу. Никой нямаше смелост да ви предупреди…

Питах се дали и Кхока знае само колкото другите, или е разбрал повече. Но усетих колко маловажно е сега това и се оставих да ме носят други мисли.

— Чабу се съвзе — заговори отново Кхока. — Щом видя Майтреи припаднала, сякаш се събуди от сън. Попита за тебе. „Къде е дада̀ ?“ — така питаше всички, държеше се за госпожа Сен, теглеше я за сарито и я питаше. Казах й, че идвам да те видя, и тогава ми даде тази бележка…

На откъснат от училищна тетрадка лист Чабу пишеше на бенгалски с най-калиграфския си почерк: „Обични дада̀ , ще можеш ли да ми простиш някога? Не знам какво ме накара да кажа: мислех, че не правя нищо лошо, като казвам, защото и вие не правите нищо лошо, като се обичате. Майтреи страда ужасно. Можеш ли да направиш нещо, за да не страда? Къде тогава е вашата любов? Бих искала да умра.“

— Плачеше, когато го пишеше, и ми каза да ти го дам непременно и да й се обадиш по телефона някоя сутрин. Сега вече не е луда, не изглежда луда. Бедната…

Замълча отново за известно време, после неочаквано въздъхна.

— Какво има, Кхока? — попитах го аз.

— Ох, какво да ти говоря за себе си, когато виждам колко страдаш!

Говореше претенциозно, театрално, като си придаваше скръбен израз, за да привлече вниманието ми, но тонът, с който каза тези няколко думи, веднага ме отчужди от него. Може би Кхока отгатна и тази неприязненост, защото промени темата.