Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Харолд беше извънредно объркан, госпожа Рибейро беше обхваната от паника:

— Я се усмирете!

— Аз си тръгвам — казах аз отпаднало и станах.

Гърти ме погледна нацупено.

— Отива да се моли в храма си. Няма да му помогне Господ…

Прекарах адска нощ. Щом като останах сам (бях се разхождал много по улиците, пушех машинално и се стремях все към туземните квартали, чийто шум, суетня и език ми напомняха дните с Майтреи) и се съблякох, мъката, която умората беше приспала, отново ме връхлетя, този път без да мога да й се противопоставя. Напразно хапех възглавницата, напразно се удрях, за да не крещя. Повтарях: „Майтреи, Майтреи…“, докато престанах да разбирам това име на момиче; звученето му вече нищо не ми напомняше и оставах замаян с лице между възглавниците, без да знам какво се е случило с мене, какво се е скъсало вътре в мене, какво става. Мислите ми скачаха от едно нещо на друго, без никаква връзка, виждах отново Тамлук Садия и други безбройни места, които познавах, без да разбирам нищо. Само ме беше страх да мисля за всичко, което можеше да възкреси лицето на Майтреи от вечерта на раздялата или гласа на господин Сен, който ми казва: „ Good-bye , Алън!“; или погледа на госпожа Сен и нейното настойчиво „Вземи си чая!…“ Сгърчвах се всеки път, щом тези сцени се опитваха да се върнат отново в паметта ми. Чувах как Харолд хърка в съседната стая, чувах от време на време часовника на протестантската църква да бие в нощта. За да се успокоя, мислех за смъртта. Да се удавя в Ганг, та Сен да разбере колко искрено обичах Майтреи. На другия ден вестниците биха писали за този млад европеец, самоубил се без причина, намерен в покрайнините на града от лодкарите, които се прибирали вечерта. Майтреи би припаднала, като научи, госпожа Сен би се разкайвала, защото и тя тогава би разбрала колко искрено и всеотдайно съм обичал Майтреи. Мисълта за смъртта беше единственото ми успокоение. Премислях с наслада всеки епизод, всеки жест: как пиша писмо на господин Сен, отправям се към моста и плача — ей така, само няколко сълзи, после от перилата гледам надолу как текат жълтите тинести води, завива ми се свят и — край… И пак завъртвах филмовата лента отначало. Така съм заспал призори.

Събуди ме Харолд, за да ми каже, че ме търсят по телефона. Втурнах се като луд в хола само по пижама. Веднага познах гласа на Майтреи, който поглъщах закопнял, макар че ме беше страх да й говоря, за да не ме чуе Харолд или някой от пансионерите на госпожа Рибейро. Казваше ми нещо, което по-скоро отгатвах, защото говореше тихо, навярно за да не събуди другите, и постоянно я давеха сълзи. Гласът й като че ли идваше от затвор, от заключена килия, толкова сърцераздирателен беше и копнееше за свобода.

— Алън, каквото и да се случи… Бъди мъж и върви напред, не се обезкуражавай… Не мога вече, Алън, извини ме… вече не мога. Бих искала да ти кажа…

Изведнъж гласът замлъкна. Беше дошъл някой, навярно госпожа Сен. Аз виках напразно:

— Ало! Ало! — Никой не ми отговори.

Върнах се в стаята съкрушен до смърт. Бих искал да избягам, стените ме задушаваха, измъчваха ме моите вещи, плетеното кресло, в което толкова пъти беше сядала Майтреи. Всяка вещ събуждаше в паметта ми някоя сцена, някоя дума и не бях в състояние да се опомня, най-сетне да туря край на безкрайно мъчителните спомени, които бяха убили човека в мене само за един ден.

— Как е инженерът, Алън, направили ли са му операцията? — попита Харолд.

— Още не — отговорих аз пътем. — Може да го оперират днес.

— Горкият човек…

Тръшнах се в леглото и отново запуших. Бях почти неподвижен, само ръцете ми трепереха, иначе лицето ми се беше вкаменило, не можех дори да плача и стоях така под вентилатора, не знаех какво да правя, какво ще се случи.

Около десет часа пред къщата спря куриер с велосипед, който попита за мене. Госпожа Рибейро ми донесе един плик. Човекът не чакаше за отговор. Пишеше ми Сен.

„ Господине,

Сега разбирам, че нямаш нито уважение, нито чест. Мислех те само за луд, но виждам, че действаш като змия в тревата, на която, ако не й смажеш главата, когато трябва, се обръща и те ухапва. Няма и 24 часа, откакто даде думата си, че няма да се опитваш да общуваш с нито един член от семейството ми, а я потъпкваш подло, като караш да страда бедното дете, върху което — за нещастие — имаш някакво влияние. Ако опиташ още веднъж подобно нещо, ще направя всичко, което е по силите ми, за да бъдеш изгонен от държавата. Надявах се, че ще проявиш здравомислие и ще напуснеш града. Наредих днес по телефона да те уволнят. Единственото нещо, което ти остава да направиш, е да си вземеш заплатата и веднага да заминеш. Неблагодарността ти трябва да има граници.