Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Забрави ли нещо, Алън? — попита ме той подозрително.

— Нищо, сър, не съм забравил нищо.

Тръгнах бързо. Качих се в първата попаднала кола и дадох адреса на Харолд. Когато потеглих, аз се опитах да погледна още веднъж къщата в Бхаванипур, но сълзи бликнаха от очите ми, колата зави и вече нищо не видях.

Опомних се точно когато колата заобикаляше към Парк Стрийт. Отворих плика на Сен и прочетох със свито сърце това, което той ми пишеше на английски, без обръщение, на лист, на който в горния ъгъл бяха изписани и подчертани думите „строго поверително“.

„Ти си чужденец и аз не те познавам. Но ако си способен да почиташ нещо свято в своя живот, моля те да не влизаш в къщата ми, нито да се опиташ да видиш или да пишеш на някой член от моето семейство. Ако искаш да видиш мене, търси ме в кантората; и ако решиш някога да ми пишеш, пиши ми само онова, което един непознат може да пише на друг непознат или чиновник на своя началник. Моля те да не споменаваш за тази бележка на никого и я скъсай, щом я прочетеш. Причината за поведението ми трябва да ти е ясна, ако в безумието ти е останала поне капка ум. Известна ти е неблагодарността и обидата, която ми нанесе!

Нарендра Сен

П. П. Моля те, не проявявай нетактичността да се опитваш да обясняваш и да прибавяш по такъв начин и други лъжи към неморалния си облик.“

Не намерих Харолд вкъщи, но хазайката ми отключи стаята и ме остави да вляза и да се тръшна на леглото с лице към вентилатора. Бедната госпожа Рибейро не знаеше как да се държи с мене и как да ме попита.

— Не ми се е случило никакво нещастие, мисис Рибейро — уверявах я аз. — Днес трябва да бъде опериран инженер Сен, моят работодател, и това ме тревожи.

Не исках да се издавам, не исках да кажа дори и на Харолд причината, поради която бях напуснал Бхаванипур. Биха ме отвратили дълбоко техните клюки, защото не се съмнявах, че Харолд би повторил пред всички „приятели“ евроазийци случилото се и момичетата биха се опитвали да ме утешат с техните вечни сантиментални глупости, биха ме канили да пия и да правя любов; аз обаче бях неспособен да приема каквото и да било утешение, дори и най-грубото. Струваше ми се, че нямам право дори да споменавам името на Майтреи в тяхната среда. Бях обаче толкова объркан, толкова дълбоко се предавах на мъката си, че не мислех за нищо определено, а се опитвах само да усетя, конкретно да почувствам раздялата си с Майтреи. Не успявах: стрясках се, щом си представях последния й образ — тялото й, паднало на балкона, — и го прогонвах. Не знаех на какво да спра мислите си и подбирах няколко утешителни за мене сцени (венчето от жасмин, библиотеката, Чандернагор), които съзерцавах, и се успокоявах, но филмът стремително се размотаваше към края, виждах отново госпожа Сен на масата да ме гледа лошо или господин Сен да ми казва: „Ако искаш да ми се отблагодариш за доброто…“ И това отново ми напомняше все така остро и пронизително раздялата с Майтреи; трябваше да затворя очи, да се размърдам в леглото, да въздъхна дълбоко, за да прогоня мислите си.

Госпожа Рибейро, след като изчезна за около час, заета с домакинска работа, влезе отново в стаята и ме попита какво искам да пия: чай, уиски или бира. Отказах с толкова уморен жест, че старицата се приближи до леглото ми сериозно загрижена.

— Но ти си болен, Алън — каза тя.

— Не знам какво ми е — преструвах се аз. — В последните месеци съвсем се изтощих, защото не отидох никъде това лято и нещастието на инженера ме разтърси дълбоко. Искам да напусна Калкута за известно време… Имате ли някоя свободна стая, мисис Рибейро?

Когато хазайката чу за свободна стая, едва не подскочи от радост, покани ме да видя съседната на Харолдовата стая, попита ме защо не оставам още в Бхаванипур, после, като видя, че разпитванията ме уморяват, смени темата, заинтересува се от температурата ми, посъветва ме веднага да напусна Калкута, да замина за две-три седмици някъде на планина (Дарджилинг например или Шилонг, или даже на море, в Гопалпурат-сий, където отец Джъстъс се е излекувал от преумора, защото въздухът е великолепен и в хотела вече не живее почти никой). Слушах я как говори и одобрявах всяка дума само да не ме кара да отвръщам, да разговарям, да мисля. Веднага ми донесе от хола списание „Дъ Стейтсмън“, за да потърся адреси на разни пансиони, и обсъждаше всяка местност, казваше ми кой е бил там и по какъв повод, а аз я слушах и ми се струваше, че сънувам, толкова беше невероятно присъствието ми тук — и даже животът ми, цялото ми тяло, което бях опънал в леглото, цигарите, които пушех, докато трябваше да умирам, защото бях отделен от Майтреи. Как може да има такива неща по света — питах се аз, като само чувствах, а не формулирах въпроса, — как е възможно един час след напускането на Бхаванипур да мога да слушам приказките на една старица, която дори не подозира, че има пред себе си корабокрушенец? Всичко ми се струваше нереално, невъзможно и усещах, че ще полудея, ако остана за дълго с такива хора, ако не потъна някъде в усамотение, да забравя, да се забравя. Заминаването ми изглеждаше единственото спасение, поне за известно време. Реших да замина още на другия ден, закъдето и да е.