Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Когато започнах да изнасям нещата от стаята ти, Майтреи дотича долу и започна да ги прегръща и да крещи. Трябваше насила да я приберат. Господин Сен, който е грубиян, я удряше по лицето с юмруци, докато го разкървави. Тя припадна в стаята си…

Слушах и плачех, но болката ми не нарастваше. Какво повече можеха да ни сторят, освен да ни разделят? Нима щях да страдам повече, ако ме беше набил или ми беше ударил плесница? Виждах я с окървавено лице, но не нейните рани разкъсваха сърцето ми, а самото й същество, нейното отсъствие.

— … Затвориха я в стаята почти гола, за да не може да слиза в твоята стая. Когато беше припаднала, я заливаха с вода, за да се свести, после, когато дойде на себе си, я биеха, за да каже. Крещеше: „Обичам го, обичам го!“ Само толкова чувах отдолу. „Той не е виновен, какво искате от него?“ Сестра ми каза, че викала: „Какво искате от него?…“

И все пак на мене не ми бяха направили още нищо. По-добре да ми бяха ударили плесница, мислех си аз. Защо господин Сен не събра смелост да ми удари плесница? Защо ми протегна страхливо ръка и ми каза: „ Good-bye , Алън!“

— Преди да дойдат да я вземат горе, Майтреи ми прошепна: „Ще му се обадя утре по телефона.“ Но може би няма да успее. Господин Сен я държи заключена. Чух да говорят с майка й за женитбата, колкото се може по-бързо.

Вцепених се. Кхока забеляза моя страх и продължи разпалено:

— Ще я женят за един професор от Хугли, и то веднага след като се върнат от Миднапур. Знаеш ли, че искат да отидат в Миднапур?

— Зная — отговорих аз почти безразлично.

— Те са зверове, всички те са зверове — разгорещи се Кхока. — Не ги ли мразиш?

— Защо да ги мразя? Аз им причиних цялото зло. Каква вина могат да имат те? Освен може би, че ме въведоха в къщата си…

— Искаха да те осиновят — разясни ми Кхока.

Усмихнах се. Колко празно, колко излишно ми се струваше всичко това, всички събития, които биха станали, ако аз бях друг, цялото щастие, което бих могъл да имам, ако… Струваше ми се безсмислено да мисля за онова, което би могло да се случи. Бях сам, сам, това бе болката на настоящето. Не можех да проумея нищо друго.

Кхока ме погледна, видя сълзите ми и въздъхна:

— Майка ми е тежко болна и аз нямам пукната пара, нито една рупия да й дам. Мислех си да ти поискам на заем, докато получа хонорара си от Бенгалската филмова компания…

— Колко искаш?

Мълчеше. Аз не се осмелявах да го погледна в очите. Болеше ме от лъжата му, защото знаех, че майка му не е болна и че за нея се грижи един негов зет, търговец в Калигхат.

— Трийсет рупии стигат ли ти? — попитах го аз и без да чакам отговор, написах чек и му го подадох.

Благодари ми смутено и започна да говори пак за Майтреи. Помолих го едва чуто да си върви.

— Кхока, спи ми се, боли ме главата…

Вечерта, уведомени от Харолд, дойдоха да ме видят момичетата. Пуснаха в хола грамофона, поръчаха уиски и оранжада и демонстрираха пресилена веселост, за да ме утешават. (Харолд им беше казал, че страдам от нервна депресия, преумора или нещо подобно и че преди да замина, трябва „да се забавлявам“, за да забравя.)

— Хей, Алън — каза ми Гърти, — защо си толкова мрачен бе, момче? Нима твоето момиче не е до тебе?

Настани се на коленете ми, а на мене ми беше толкова отвратителен този допир, че потреперих целият и я помолих да ме остави, защото съм уморен и болен.

— Да не би да си влюбен? — премигваше тя хитро. — Да не те е омагьосала някоя индийка? Някоя гурелива цветнокожа, каквито ти харесват на тебе…

Смееха се с глас всички. Дойде и госпожа Рибейро, която подреждаше стаята ми.

— Оставете момчето на мира. Хайде, Алън, изпий чаша уиски. Да видиш как всичко минава. Очната операция не е нещо толкова сериозно…

— Но какво си мислите вие, мисис Рибейро, че Алън плаче за тази операция? — попита саркастично Гърти. — Той си има нещо друго, по-сериозно, сигурно момичето му е избягало с някой пътуващ музикант…

— Млъкни — сопнах се й, изведнъж разгневен, и станах от стола.

— Ще те помоля да бъдеш по-учтив с мене — отговори ми тя изчервена. — Тук не си при твоите цветнокожи в Бхаванипур.

— Гърти! — викна Клара и хвана ръката й. — Остави бедното момче.

— Всички много го глезите, „бедното момче“ тук, „бедното момче“ там. Хленчи като жена и се утешава със своите мръсни бенгалци. Никакво право няма той да обижда мене, една християнка.

— Но и той е християнин! — застъпи се Клара.

— Ха, така си мислиш ти, че още е християнин — присмя се Гърти. — Какво казваше, Харолд? Ами когато ти говорел той за индуизма и за неговите крави и ругаел нашия Бог Исус Христос? И сега ще ми казваш на мене да мълча…