Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Не зная до колко часа съм вървял и през какво село съм минал. Нито ми се спеше, нито се чувствах уморен, а този вървеж в мрака започваше даже да ми харесва, да приспива донякъде мислите ми и малко да ме ласкае, защото мислех, че правя това от преголяма мъка, правя го за Майтреи. Намерих по пътя, на няколко метра от канавката, покрита чешма и спрях да си почина. Заспал съм неусетно с глава, подпряна на шлема, направо върху плочите. Все същите сънища с Майтреи, които ме будеха от време на време и ме караха да треперя от студ и самота. Дойдоха хора на чешмата и шумът ме събуди. (Чудно нещо, въпреки цялата си мъка съзнавах, че нося у себе си петстотин рупии, и щом се приближеха хора, инстинктивно попипвах портфейла си.) Всички ме гледаха учудени, нито един не се осмели да ме заговори, тъй като, макар дрехите ми да бяха опръскани с кал и платнените ми обувки — разкривени, се виждаше все пак, че съм сахиб , и то бял сахиб .

Наплисках лицето си и тръгнах по-нататък, този път по-бързо и по-съсредоточено, защото шосето ставаше по-многолюдно сега, на зазоряване. Гледах повече земята. Спирах се само когато измежду палмите или на някой завой по шосето можех да зърна реката. Не зная каква утеха ми даваше Ганг, за който знаех, че се отправя натам, откъдето бях дошъл, към града на Майтреи. Почти не се сещах вече за извора на мъките си. Не се питах какво ще каже Харолд или госпожа Рибейро. Радвах се единствено, че може да дойде Кхока, и като научи, че съм излязъл преди ден и не съм се върнал, ще каже това на инженера. Бих искал Сен да повярва, че съм мъртъв, да размисли малко върху това, което беше направил.

Този ден ядох в един хан близо до Ранагхат. Ядох ориз с къри и варена риба, ядох с ръка като индиец, за изненада и радост на другите сътрапезници, които впрочем ме бяха чули да говоря на елегантен бенгалски. Само видът ми ги караше да се замислят. Досещах се, че имам разкривено лице с покарала брада, със сплескана от съня коса, мръсни дрехи и черни ръце.

Започнах да се забравям, да забравям за себе си и това ме тласкаше още повече напред по пътя. Вървях до залез-слънце, без да мина покрай други села, натъквах се само на волски коли и на някой раздрънкан камион. Беше страшна жега през онзи ден и се спирах на всяка чешма да пия и да си наплискам лицето. Легнах си едновременно с изгряването на звездите до едно огромно мангово дърво, израснало само край изоставен рибарник. Дълго ме мъчиха комарите, но в края на краищата умората ме надви и се събудих едва късно през деня с изтощено тяло, почти без да разбирам къде съм… Навярно съм сънувал нещо ужасно, защото се събудих потен и треперещ. Поех почти бегом по шосето напред. Беше ден на безпаметно скитане, от който не си спомням нищо, с изключение на факта, че питах като насън един каруцар къде се намирам и как мога да стигна до гара. Упъти ме към една железопътна спирка близо до Бърдван, която намерих по мръкнало. Първият влак идваше чак на разсъмване и не спираше тук. Трябваше да се кача в пътнически влак около полунощ във вагон от III класа (защото не смеех да вляза в друго купе), с който пристигнах в Бърдван.

Отначало ме ослепяваха и плашеха електрическите фенери по спирките. Бях като болен, събуден при тревога, почти замаян, не знаех на кое гише да отида да си купя билет за интерклас (този път ме беше срам да се блъскам със старци и дрипльовци пред гишето за трета класа, срамувах се не от себе си, а от няколкото евроазийци и англичани на перона, които гледаха дрехите ми много подозрително). Чаках прегърбен и настръхнал бързия влак от Лакнау, като пиех чай и се опитвах да възстановя бягството си от началото му. Имаше бели петна от часове, от нощи и тези дупки в паметта ми ме занимаваха натрапчиво. „Дали не съм полудял?“ — питах се аз. Заповядвах си да не мисля за нищо. „Всичко ще мине, всичко минава“ — си казвах. (Оттогава научих този припев, който стана по-късно истински лайтмотив в живота ми.)

В Хаура бях отново развълнуван, сякаш все очаквах да срещна някого от Бхаванипур. (Спомням си, че ставаше дума за пътуване до Миднапур, и макар това да ме измъчваше достатъчно, защото ме отдалечаваше още повече от Майтреи, все пак в него имаше и някаква утеха, защото вече не се намирах в един и същи град със Сен и не рискувах да го срещна.) Колата ме закара вкъщи точно в момента, когато полицията от Парк Стрийт започваше разследване за моето издирване. Госпожа Рибейро едва не припадна, като ме видя да слизам от таксито със счупен шлем, небръснат от четири дни, с мръсни дрехи.