Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Къде беше, за бога, къде беше? Постоянно телефонираха от Саут хиляда сто четирийсет и четири за тебе и онова момче, мистър Чатарджи, Кхока, както му казват там, идваше постоянно да те търси… Господи, господи…

Оставих я да говори и отидох да се измия. Банята беше единственото нещо, което исках сега. Харолд телефонира от канцеларията си да пита дали има някакви вести и когато госпожа Рибейро му казала, че съм си дошъл и как съм си дошъл, момчето взело кола, за да ме види по-бързо.

— Браво бе! Браво бе! — стискаше той, без да иска, ръцете ми. Това вълнение ми подейства добре и го потупах по рамото.

Опита се да ме утешава:

— Нищо, нищо, старче. Ще мине и това. Но какво става с тебе? Къде беше досега?

— Разхождах се. Нищо важно, просто разходка.

Усмихвах се.

— Ти какво правиш?

— Вчера идваха разтревожени момичетата. Искахме да организираме нещо в „Чайна-таун“, от радост, че си се отървал от лапите на идолопоклонството. Леле! Какво става с тебе? Идва оня черният да те търси. Стори ми се, че малко се поразсърди. Писна ми от него и му казах да се маха. „Сега пак е християнин“ — така му казах…

Кхока ми телефонира веднага следобед от една книжарница на Асутош Мукарджи Роуд, където имаше приятели. Каза ми набързо, че са станали важни събития и че трябва непременно да мине да ме види. Помолих го да вземе кола. Чаках го на верандата.

— Къде беше? — попита ме той.

— После ще ти кажа — отговорих малко сопнато. — Разкажи ми какво ново…

Извънредно много нови неща. Искали да омъжат Майтреи, но тя крещяла, че ще признае на мъжа си в брачната нощ, че е спала с мене, и ще компрометира цялото семейство, защото ще я изгонят със скандал и целият град ще разбере за нейния позор. Инженерът, като я чул, така я ударил веднъж по лицето, че паднала на земята, цялата в кръв. Но той получил веднага криза и бил закаран в болница. Вече съвсем не виждал. Ще го оперират до ден-два, ако се успокои. Но той е толкова развълнуван, че и лекарите се страхуват. Майтреи я затворили в една стая, след като госпожа Сен извикала шофьора да я бие с пръчка в нейно присъствие, докато изпаднала в безсъзнание. Тя искала и Кхока да направи това, но той избягал. Чабу се опитала да се самоубие с креолин. И тя сега е в болница. Майтреи ми беше изпратила плик, в който едва е имала време да сложи клонче цъфнал олеандър, а на едно от листата релефно беше написала с остър молив: „Алън, последен подарък от мене.“ Молеше ме да не тръгвам до пет дни. Не знаела нищо за бягството ми и по-добре, че не знаела. Би решила, че съм се самоубил, и кой знае каква глупост можела да направи.

Слушам го като в просъница, опитвам се да се убедя във важността и последиците от вестите, донесени от Кхока, но не разбирам почти нищо освен факта, че Майтреи страда още повече и че е затворена. Кхока ми иска няколко реда за Майтреи, но си спомням обещанието, дадено на Сен, и му отказвам.

— Какъв смисъл има? — казвам му тъжно. — Какъв смисъл има сега? Нека ме забрави. Трябва да ме забрави, за три или пет години, докато стане отново моя…

Изведнъж разбирам, че бълнувам. Започвам да плача глупаво, после чувствам, че всичко около мене се върти, и му казвам:

— Ако можех да я обичам, само ако можех. Но не я обичам.

Кхока ме гледа озъбен.

— Бих искал да я обичам — крещя аз, — бих искал да съм в състояние да я обичам…

Идва учудена госпожа Рибейро И ме пита какво ми е.

— Бих искал да обичам Майтреи — й казвам аз през сълзи. — Защо не мога да я обичам? Какво й направих аз? Какво искат те от мене? Какво искате вие от мене?…

После си спомням за едно сутрешно обаждане на Майтреи.

— Сбогом, Алън, сбогом, скъпи мой. Ще се срещнем отново, мили, в отвъдния живот. Ще ме познаеш ли тогава? Ще ме очакваш ли? Очаквай ме, Алън, не ме забравяй. Аз те очаквам. Друг няма да се докосне до мен…

Аз можах да й кажа само: „Майтреи, Майтреи…“

Заминах на седмия ден от раздялата ми с Бхаванипур. Заминах си, след като последните две нощи прекарах скрит пред къщата им и чаках за светлина в стаята на Майтреи. През цялото време тя остана тъмна.

Чабу умря същия ден.

Месеците, които прекарах в Хималаите, в една хижа между Алмора и Раникхет, са прекалено тъжни и спокойни, за да мога да ги представя като неестествено продължение на любовта и раздялата ми с Майтреи.

Аз пристигнах тук, след като бях избягал последователно от Делхи, Шимла, Наини-Тал, където срещах прекалено много хора и най-вече — прекалено много бели. Страхувах се от хората, защото трябваше да отговарям на поздравите им, да говоря маловажни неща, да си губя времето; не можех да остана толкова сам, колкото исках. Сега самотата ми беше и утеха, и храна. Малко наши съвременници, предполагам, познават по-сурово и по-безнадеждно уединение от моето. От октомври до февруари виждах само един човек — пазача на хижата. Само той можеше да влиза в моята стая от дърво, само с него говорех веднъж или два пъти дневно, когато ми носеше храна или сменяше каната ми с вода. Прекарвах цялото време в гората, понеже в околностите на Алмора са най-хубавите борови гори в Хималаите. Кръстосвах ги надлъж и шир, като пред вътрешните ми хоризонти се явяваше все същата въображаема любов с Майтреи, представях си най-различни случки, една от друга по-фантастични, до които ние двамата достигахме щастливи — срещаме се в несмущавана от никого самота или в мъртвата крепост Фатехпур-Сикри, или в някоя изоставена колиба в джунглата.