Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Четях писмото изумен. Не защото ме беше уволнил, аз самият бях решил да напусна, тъй като не бих могъл още веднъж да се срещна очи в очи със Сен след всичко, което ми беше казал Кхока. Бях изумен, защото разбрах, че Майтреи ще прави все повече подобни грешки, от които ще страда постоянно, а нейните страдания удесеторяваха моите, защото знаех, че не мога с нищо да й помогна и напразно ще се измъчвам отдалече. Прибрах плика и тръгнах, като си взех само шлема.

— Ще се върнеш ли за обяд, Алън? — попита госпожа Рибейро.

— Разбира се.

— Приготвила съм ти любимите ти ястия, каза ми ги Харолд, ще видиш… И недей да мислиш повече…

Усмихнах се и излязох замаян, без цел. Мислех си, че е добре да изтегля пари от банката, ако наистина трябва да напусна града след ден или два. Но не го напусках заради нареждането на Сен, не ме стряскаха неговите заплахи. Заминавах, защото знаех много добре, че само така бих могъл някак да помогна на Майтреи, че само така тя може да ме забрави. Мислех като юноша. Стигнах до банката пеша, макар че разстоянието от Ройд Лейн до Клайв Стрийт е доста голямо. След като си надиплих добре банкнотите в портмонето и си разпределих дребните пари из всички джобове, тръгнах нагоре към гарата. Когато минах моста, се наведох да погледна Ганг, мръсен и задръстен с лодки, и мисълта за самоубийство ми се разкри изведнъж с цялата си подлост и смехотворност. На гарата се спрях да изпия чаша лимонада. Беше станало дванайсет часа. Излязох и поех вдясно по околовръстното шосе, което води към околните села и минава през Белур. Когато навлязох в сенчестото шосе, се почувствах по-силен, по-спокоен и поех настървено по пътя. Изобщо не спирах дори и да запуша, а вървях непрекъснато с големи, решителни крачки. По шосето минаваха колите, които вървят по маршрути гарата — Хугли, и почти всички спираха до мене, защото им се виждаше чудно един европеец да ходи пеша по извънградски път. Спрях само при една бедна барака, където старица продаваше лимонада, пан и чушки, спрях да пия нещо студено. Тази среща сякаш ме утеши, защото говорих на старицата на бенгалски, не на хинди, както би следвало, и езикът на Майтреи беше истински балсам за мене.

Пристигнах около два и половина в Белур манастир, след като ме валя дъжд в продължение на два километра и ме измокри до кости; стигнах опръскан с кал и с блуждаещ поглед, който изплаши Свами Мадхвананда, един отшелник, когото познавах отпреди, когато идвах тук с колата на инженера. Отидох на брега на Ганг да се поизсуша и както се бях тръшнал там на тревата, с лице към слънцето, пред очите ми изникнаха всички наши разходки с Майтреи, виждах се отново щастлив и безгрижен. Не можах да се удържа и понеже не можех да плача, извадих бележника си от джоба и започнах да пиша, само за себе си. (Днес чета отново бележките, написани с кръв, и ми изглеждат толкова студени, толкова незначителни. Например: „Защо отмина всичко? Една огромна пустота в мене. Нищо вече няма значение. Когато чуя бенгалска песен горе в манастира, ми идва да заплача: «Майтреи, Майтреи, Майтреи!» Никога вече няма да я видя…“ Колко неспособни сме да предадем дори в момента същината на преголяма радост или болка. Достигнах до убеждението, че само паметта, само разстоянието може да им придаде живот. Дневникът е сух и незначителен.)

Свами се опита да научи какво става с мене, но когато му казах, че съм дошъл пеша от Калкута и че не съм ял, защото нищо не мога да ям, се изплаши и ме помоли да си тръгна веднага, да не би да се разболея, да ме разтресе маларията (знаеше, че страдах преди една година от малария) и разни други неща. Държеше заповеднически тон и навярно ме презираше много, като ме виждаше обхванат от страст и мъка. Тези индийски отшелници никога не могат да те утешат, защото им се струва недостойна за утешение поробената от болка душа и техният идеал за неумолима безучастност няма нищо общо с човешкото страдание, с мизериите на съществуването. Живеят някак съвсем като богове тези хора, чийто идеал е върховната невъзмутимост.

Впрочем, тъй като аз не бях дошъл в манастира за утешение, а само защото бих могъл да видя отново моята Майтреи, онази от спомените, истинската, думите на Свами не ме засегнаха особено, само ме накараха да се чувствам по-самотен. Тръгнах, благодарих за плодовете и сладкишите, които ми беше донесъл един калугер. Не поех обаче по обратния път, а потеглих по-нататък по същото шосе, към Ранагхат. Стигам в Бали почти по залез-слънце. Търся и тук река Ганг, гледам я дълго и пуша бавно, гледам я как тече ленива и пълноводна към нашия град. Седя на камък, заобиколен от няколко деца, които в началото ми викат на изкълчен английски „бяла маймуна“; после, като виждат, че не се сърдя, а ги гледам замислен със сълзи в очите, се приближават до мене смутени — започвам да говоря с тях на бенгалски и да им раздавам дребни монети. Придружават ме тържествено до края на селото. Малко хладна след дъжда, но ясна и подканваща към път вечер. Скоро оставам сам на шосето. Минават понякога коли за Калкута с големи запалени фарове. Някой и друг забързан човек. Чудя се колко рано си лягат хората в Индия!… Спомням си тогава Бхаванипур и като че ли гореща вълна се качва в гърлото ми. Усилвам крачка. Спирам се само пред едно магазинче да си купя цигари „Сизърс“ — единствените, които намирам. Светеше карбидна лампа и няколко пътници си почиваха, като пушеха „Сизърс“ и вдишваха дима бавно, спокойно. Всички ме погледнаха с учудване, а един даже излезе на шосето да ме види как тръгвам по-нататък, сам, в мрака пред мен.