— Няма ли да продължим урока?
— Разбрах, че знаеш това, а по-нататък?
— J’apprends le français…’ 10 10 Уча френски (фр.). — Б.пр.
— Това е от миналата седмица.
— Преподавал ли си френски на онова момиче от колата? — попита ме ненадейно тя, като ме погледна пак с известна уплаха.
Разбрах, че мисли за Гърти, след като я беше видяла в прегръдките ми, и почервенях.
— Би ми било много трудно — протестирах аз. — Онова момиче бе много глупаво. Дори да я учех пет години…
— На каква възраст ще бъдеш след пет години? — прекъсна ме Майтреи.
— Ще карам трийсет и първата — отговорих поласкан.
— Няма да си дори наполовина на годините му — прошепна тя сякаш на себе си.
Наведе очи над тетрадката и започна да пише: Роби Такур — както с бенгалски букви, така и на латиница. Всичко това ме ядоса по няколко причини: най-напред, защото ме интригуваше влечението й към един седемдесетгодишен мъж; след това, защото разговорът се отклони от темата за Гърти (бях помислил, че с това ще я накарам да ревнува), и най-накрая защото подозирах, че ми се подиграва и се преструва на по-наивна, отколкото бе в действителност. Не бих допуснал за нищо на света с мен да се подиграва едно шестнайсетгодишно момиче, към което не изпитвах никакви любовни чувства — общуването с нея ми носеше само интелектуална наслада. Ето защо дълго време пренебрегвах редица много ловки и дискретни постъпки, с които тя вероятно се опитваше да ме хване в клопка и да ме направи смешен. Мислех си, че в крайна сметка аз съм първият младеж, с когото Майтреи общува по-отблизо, живея в дома й, бял човек съм — следователно има ред мотиви, за да ме хареса. Тази мисъл ми даваше кураж, нравеше ми се да я подхранвам в себе си, защото се чувствах неуязвим, усещах, че ще успея да остана извън играта — замесен в евентуалното й увлечение, но аз самият свободен. Дневникът ми от онези седмици доказва достатъчно убедително това. Следях съвсем трезво играта на Майтреи. И действително, откакто първоначалната й свенливост се загуби и започна да говори открито с мен, Майтреи създаваше впечатление, че разиграва някаква игра.
Тя стана, събра книгите си и взе едното цвете в ръка.
— Избрах най-червените — заяви тя, загледана в цветовете на глицинията.
Готвеше се да си тръгне.
— Вземи си и двете — напомних й аз, като пълнех с тютюн лулата си, за да покажа колко малко държа на нейните цветя.
Върна се, взе и другото цвете, благодари ми за урока и си тръгна. Като стигна до вратата обаче, бързо се обърна, хвърли едното цвете на масата (другото беше закичила в косите си) и побягна. Чувах я как се качва по стълбите през две стъпала. Не знаех какво да мисля: дали не беше обяснение? Отворих дневника и записах случката с един глупав коментар.
На другия ден сутринта, когато пиех чая си, преди да замина на работа, Майтреи ме попита мимоходом какво съм направил с цветето.
— Притиснал съм го в книга да се суши — излъгах аз, за да я накарам да си помисли, че в душата ми се заражда някакъв блян.
— Аз пък изгубих моето на стълбите — каза тъжно тя.
През целия ден мислих за тази сцена и си представях най-различни случки — всичките съвършено абсурдни. Когато се върнах от работа, застанах пред огледалото и за първи път в живота си поисках да съм по-красив. Притежавам обаче някакъв остатък от чувство за хумор, който не ме напуска никога, и като се видях пред огледалото да гримаснича като киноактьор, избухнах във волен смях и се тръшнах на леглото щастлив, че все пак съм млад, умен и с трезв разсъдък. Тогава влезе Майтреи с книгите си в ръце.
— Ще имаме ли урок днес? — попита много плахо тя.
Започнахме с бенгалски, където бях доста напреднал, защото вечер учех сам и постоянно говорех с Чабу само на бенгалски. Майтреи ми даде нещо за превод и докато пишех, ме попита:
— Къде си сложил цветето?
— Да се суши.
— Покажи ми го.
Доста се обърках, защото в действителност бях хвърлил цветето през прозореца.
— Не мога — излъгах аз.
— Държиш го на много тайно място, така ли? — попита крайно заинтригувана тя.
Замълчах, като я оставих да повярва в това, и продължихме урока. След като си отиде, излязох на верандата и откъснах едно цвете, което, както ми се струваше, приличаше много на подареното. След това го притиснах, като първо се постарах да го поизсуша с помощта на малко пепел от лулата, за да изглежда откъснато от предишния ден. Срещнах Майтреи на трапезата. В очите й имаше странен блясък, смях напираше в гърдите й.
Читать дальше