Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Можеш да изпратиш слугата да ти купи тютюн.

— Ами аз какво да правя?

— Ако искаш, ела горе да си поговорим…

Тази покана ме развълнува много, защото досега не бях влизал в стаята на Майтреи, въпреки че можех да обикалям свободно цялата къща. Стигнах за миг до горния етаж. Тя ме чакаше на вратата с уморено лице, с молещи очи и със странно червени устни. (Тази подробност ме порази; по-късно разбрах, че колкото пъти излиза в града, тя черви устните си с пан според изискванията на бенгалската елегантност.)

— Моля те, остави обувките си тук — каза тя.

Останах по чорапи и се почувствах смешен, като се смутих още повече. Покани ме да седна на една възглавница до вратата към балкона. Стаята приличаше повече на монашеска килия. Макар да беше голяма колкото моята, в нея имаше само едно легло, стол и две възглавници. На балкона имаше работна масичка, която вероятно също прибираха в стаята. По стените нямаше никакви картини, нито шкафове, нито огледала.

— На леглото спи Чабу — каза тя с усмивка.

— Ами ти?

— Върху тая рогозка.

Показа ми под леглото тънка като платно рогозка от бамбукови стебла. Развълнувах се; изведнъж ми се стори, че се намирам пред някоя светица, и в оня миг почти я обожавах. Тя обаче се засмя тихичко и ми прошепна на ухото:

— Често спя на балкона: подухва ветрец и се чува шумът от улицата.

След осем вечерта по оная улица не минаваше вече никой; тя беше по-скоро кътче от парка, отколкото улица.

— Обичам да слушам улицата — каза тя, поглеждайки през оградата. — Кой знае къде води този път?

— До Клайв Стрийт — отвърнах аз с намерението да се пошегувам.

— А от Клайв Стрийт?

— До Ганг.

— А след това?

— До морето.

Тя потрепери и се приближи до мен.

— Когато бях съвсем малка, по-малка от Чабу, всяко лято ходехме в Пури, на морския бряг. Дядо ми държеше хотел там. Струва ми се, че такива вълни, каквито се надигаха в Пури, няма в останалите морета. Бяха колкото тази къща…

Представих си големите колкото къща вълни и край тях Майтреи, зачела лекцията си за същността на красивото. Не можах да прикрия усмивката си на превъзходство, предизвикано от трезвия ми поглед върху нещата.

— Защо се смееш? — попита ме тъжно тя.

— Стори ми се, че преувеличаваш.

— Но защо трябва да се смееш? Дядо ми надхвърлил мярката много повече от мен: направил единайсет деца…

Върна се пак на балкона. Помислих, че съм я обидил, и промърморих някакво извинение.

— Недей, моля те, сега не ми се извиняваш както първия път — каза хладно тя. — И ти не вярваш на думите си. Харесва ли ти Суинбърн?

Привикнал бях с отскоците в мисълта и; затова отговорих, че много ми харесва. Тя взе от масата поизтрито томче и ми показа подчертан с молив пасаж от „Анактория“. Зачетох го на глас. След няколко стиха взе книгата от ръцете ми.

— Може би харесваш друг поет, защото Суинбърн не ти се нрави достатъчно.

Засегнах се и започнах да се извинявам, като заявих, че цялата поезия на романтиците не струва колкото една-единствена поема на Валери. Слушаше ме с голямо внимание, вперила поглед в очите ми (като на първите уроци по френски), и кимаше покорно-одобрително с глава.

— Ще пийнеш ли чашка чай? — прекъсна ме тя тъкмо когато критикувах „философската поема“ като такава, наричайки я непълноценен хибрид.

Млъкнах, леко ядосан от прекъсването. Тя излезе в коридора и извика към готвача на долния етаж да приготви чая.

— Надявам се, че няма да ми го разлееш върху панталоните, както го разля миналата година върху панталоните на Люсиен!

Очаквах да се засмее, но тя изведнъж замръзна насред стаята, възкликна нещо на бенгалски и изчезна. По стъпките и познах, че се е отправила към кабинета на инженера, който се намираше до гостната. Върна се с две книги в ръце.

— Получих ги тази сутрин от Париж, но дотолкова се бях залисала с лекцията си, че съвсем забравих за тях.

Бяха два екземпляра от книгата на Люсиен „L’Inde avec les Anglais“ и тъй като бяха изпратени от издателя, нямаха посвещения.

— Едната книга е твоя — каза Майтреи.

— Знаеш ли какво ще направим? Аз ще ти подаря с посвещение моя екземпляр, а ти — твоя, също с посвещение.

Тя плесна с ръце. Донесе ми мастило и едва сдържаше нетърпението си, докато аз изписвах: „На моята приятелка Майтреи Деви — от един ученик и учител, за спомен и т.н.“ Много я заинтригува това „и т.н.“. На своята книга тя бе написала само следното: „На приятеля“.

— Ами ако някой открадне тази книга?