Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Още същия ден, веднага след обяда, седнахме да работим в моята стая. Отначало се побоях да учим там и бях предложил библиотеката, но инженерът ме посъветва да останем при мен, където беше по-тихо. (Очевидните усилия на Сен да ме сприятели с дъщеря си и прекалената снизходителност на госпожа Сен ме поставяха във все по-неудобно положение и ме караха да бъда подозрителен и сприхав. Понякога се питах дори дали не са решили да ме оженят за дъщеря си, въпреки че логично погледнато подобно нещо беше невъзможно, а те, ако приемеха подобен брак, биха изгубили и кастата, и името си.)

Седнахме двамата на масата — аз доста далеч от нея — и урокът започна. Веднага разбрах, че бенгалски ще мога да науча единствено сам. Обясняваше ми толкова изразително и ме гледаше толкова отблизо, че я слушах, без да запомням нищо. Само от време на време казвах „да“.

Наблюдавах я и се отдавах изцяло на това занимание, на този неясен порив, който няма нищо общо с очите, въпреки че започва от тях. Никога досега не бях виждал по-променливо лице, което се съпротивляваше упорито на всеки опит за постоянство. Още пазя три снимки на Майтреи, но когато и да ги извадя от чекмеджето и да ги погледна, не мога да я разпозная върху нито една от тях.

Последва, както се бяхме уговорили, урок по френски. Започнах да й обяснявам местоименията и произношението на азбуката, но Майтреи ме прекъсна:

— Как се казва „аз съм младо момиче“?

Казах й го, а тя взе да повтаря доволна:

— Je suis jeune fille, je suis jeune fille!

Произнасяше думите с невероятна точност. Урокът ми обаче се оказа ненужен, защото тя все ме прекъсваше, за да й казвам на френски разни изречения и думи без връзка помежду им.

— Кажете нещо, преведете ми го и аз ще повтарям — налучка тя най-добрия метод.

Тогава започна серия от много странни беседи, защото Майтреи постоянно ме питаше дали превеждам точно онова, което бях казал на френски.

— Аз бих казвала едно, а щях да превеждам друго — призна си тя.

След няколко урока вече не ме гледаше, а драскаше с молива в тетрадката, докато говорех. Пишеше по десет пъти: Роби Такур, Роби Такур, после се подписваше, рисуваше цветя, изписваше калиграфски „Калкута“, „Съжалявам“, „Защо?“ или импровизираше стихове на бенгалски. Когато не можех да се вглеждам в очите й, говорех безспир като пред чужд човек. Все пак не се осмелявах да я помоля да престане.

— Защо не искаш да ми кажеш, че не ти харесва да пиша, докато говориш? — попита ме тя изведнъж, като ме гледаше право в очите, с учудваща женственост в гласа.

Отвърнах неопределено и продължих урока — по-смутен, вярно е, но и малко ядосан. Тя отново наведе очи над тетрадката и написа: „Късно е, твърде късно, но не е късно.“

— Какво означава това? — попитах я аз, тъй като не можах да се сдържа и да не погледна в тетрадката.

— Нищо, просто игра — отвърна тя, като изтри написаното буква по буква и нарисува по едно цвете над всяка дума. — Дойде ми нещо наум: ще предавам уроци по френски на Чабу.

Спомням си, че ме обзе лудешки смях, който зарази и нея.

— Да не мислиш, че няма да мога? Ще бъда по-добър учител от теб, дори и по френски…

Говореше полусериозно-полузакачливо, като ме поглеждаше крадешком (нещо, което не бе правила никога досега); това ме накара да трепна и ме зарадва, защото ми се стори много по-женствена, много по̀ моя. Разбирах я по-добре, когато си играеше на жена, отколкото когато си оставаше варварка до мозъка на костите или „пантеистка“, както казвах аз. Казах й нещо на френски и не пожелах да го преведа; Това я предизвика; тя почервеня и помоли да повторя изречението. Запамети го отлично, взе от масата английско-френския речник и започна да търси в него думите, които й се струваше, че се съдържат в тайнственото изречение. (Всъщност то не беше нищо особено; казал й бях нещо най-банално.) Тя не откри нито една дума от изречението ми и това я разсърди много.

— Не умееш да играеш — рече тя.

— Въобще не ми се играе по време на урок — отвърнах аз, като се стараех да се държа по-сухо от обичайното.

Тя се замисли и затвори за миг очи, както й беше навикът. Клепачите й бяха по-бледи с много лека и очарователна виолетова сянка.

— Отивам да проверя дали не са пристигнали писма — каза тя и стана бързо от масата.

Зачаках я с лека досада, защото виждах, че не научава нищо, и се боях инженерът да не помисли, че не учи заради мен. Върна се много бързо, много потисната, като носеше два цвята от глицинията на верандата. Седна и ме запита: