Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Мама се разтревожи много: чела в една книга, че в Европа сервират супа всяка вечер. У нас никога не сте яли супа и затова слабеете. Ние не пазим бульона от яденето, даваме го на птиците.

— И аз не обичам супа — опитах се да я успокоя.

— Бих искала да обичате! — каза тя и очите й проблеснаха.

— Какво значение има в края на краищата?

— Има, заради мама…

Поиска да добави нещо, но се спря. И аз се почувствах неловко от това прекъсване, като не знаех как да изтълкувам гневния проблясък в очите й. Може и да съм я разсърдил, помислих си аз.

— Моля да ме извиниш, ако съм сбъркал с нещо — казах меко. — Не зная как да се държа с индийците…

Когато й заговорих, тя вече се готвеше да се изкачи по стълбите, но спря, за да ме изслуша. Погледна ме отново, но този път толкова странно (О! Как да опиша погледите й, които не бяха никога едни и същи, никога), че и аз широко отворих очи, попивайки я с поглед.

— Защо ми поискахте извинение? Защо ме карате да страдам?

— И през ум не ми е минавало — извиних се объркан аз. — Стори ми се, че съм те ядосал, и тогава…

— Как е възможно един мъж да иска извинение от едно момиче?

— Ако е сбъркал нещо, налага се… Освен това така е прието…

— Да се извинява на едно момиче?

— И на едно дете — похвалих се аз. — Поне така…

— Така ли правят всички европейци?

Поколебах се.

— Истинските европейци, да.

Тя се замисли и затвори за миг очи, но само за миг, защото избухна в смях и пак притисна свенливо гърдите си с ръце.

— Може би се извиняват един на друг само помежду си, между бели. От мен би ли поискал някой извинение?

— Естествено.

— Ами от Чабу?

— И от нея.

— Чабу е по-черна от мене.

— Не е вярно.

Очите й заблестяха пак.

— Вярно е. Аз и мама сме по-бели от Чабу и от татко. Не сте ли забелязали?

— И какво от това?

— Как какво от това? Чабу ще се ожени по-трудно, защото е мургава, и ще трябва да се дадат повече пари за нея…

Като изрече това, почервеня и съвсем се развълнува. Всъщност доста смутен бях и аз, защото сега знаех много повече за сватбите в Индия, отколкото ми беше известно по време на посещението на Люсиен, и защото разбрах колко мъчително е за едно индийско момиче да говори за тези пазарлъци. За наш късмет госпожа Сен повика отгоре Майтреи и тя хукна натам щастлива с книгата под мишница, като извика: джачхе !

Върнах се в стаята си очарован от всичко, което бях открил през този ден. Измих се, защото наближаваше часът за вечеря (вечеряхме много късно, към 10–11, по бенгалски обичай, а след ядене всички отиваха да си легнат), и отворих дневника, за да запиша нещо. Подържах няколко секунди писалката във въздуха, а после затворих тетрадката, като си казах: глупости…

Иска ми се да заявя категорично от самото начало, че изобщо не съм мислил за любов през първите месеци, които прекарах в компанията на Майтреи. Очароваше ме повече същността й, онова, което бе недостъпно и завладяващо в живота й. И ако мислех често за Майтреи, ако в дневника ми от онова време се срещат много нейни мисли, ако разказвах случки с нея и най-вече, ако това момиче ме смущаваше и ме вълнуваше, то е било заради нещо странно и непонятно в очите й, заради отговорите й, заради смеха й. Истина е, че се чувствах привлечен от нея. Дори в стъпките й имаше някакъв чар и зов. Ще излъжа обаче, ако не кажа, че целият ми живот в Бхаванипур — не само момичето — ми се струваше вълшебен и нереален. Бях влязъл толкова бързо и цялостно в един дом, в който всичко ми изглеждаше неразбираемо и подозрително, че понякога се събуждах от този индийски блян и се връщах мислено към своя , към нашия живот — и усмивка се явяваше на устните ми. Нещо се беше променило, разбира се. Вече не ме интересуваше почти нищо от предишния ми свят, не се виждах с никого, освен с гостите на семейство Сен, и дори бях променил тематиката на четивата си. Малко по малко интересът ми към математическата физика отслабна, започнах да чета романи и политически книги, а след това все повече история.

Случи се обаче друго. Един ден Майтреи ме попита дали искам да науча бенгалски, като предложи да ми дава уроци. Още през първата седмица аз вече си бях купил прост разговорник по бенгалски, в който се зачитах скришом и се мъчех да разбера смисъла на думите, с които Майтреи отговаряше при повикване или с които изразяваше недоволството си. По този начин успях да науча, че джачхе означава „ей сега идвам“ и че ки вишан! — което чувах във всеки разговор — изразява възклицание и учудване, нещо като „колко любопитно!“. Не напреднах обаче много с този учебник и затова се съгласих да учим заедно с Майтреи. В замяна аз трябваше да й предавам уроци по френски.