Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Случилото се през този ден ме изкушаваше да отговоря с „да“. Все пак споделих с него затрудненията си.

— Всяко индийско момиче се държи така с чужденците…

След това започна да ми разказва. Веднъж, когато били канени на чай в италианската легация, консулът поискал да помогне на Майтреи да прекоси вътрешния двор (тъй като валял дъжд и имали само един чадър) и я хванал под ръка. Майтреи толкова се уплашила от жеста на този непознат, че хукнала през дъжда, излязла на улицата и скочила в колата, като не спряла да плаче чак до Бхаванипур, където се хвърлила в прегръдките на майка си. Това се случило само преди една година, когато Майтреи, почти петнайсетгодишна, била взела изпитите си в университета, където се подготвяла за бакалавър на изкуствата . Друг път, когато едно европейско семейство ги поканило на опера в ложата си и един елегантен младеж се опитал в мрака да я хване за ръката, Майтреи му казала на ухото достатъчно силно, за да чуят и съседите: „Ще те перна с чехъла през устата!“ Настъпила паника, всички в ложата станали на крака. Намесила се госпожа X (името й е достатъчно известно в Калкута, за да го споменавам тук). Последвали спорове, обяснения, извинения.

— Допуснала ли съм някаква граматична грешка? — попитала Майтреи.

Посмях се от сърце на тази случка, макар и да се питах дали това момиче крие в себе си невинност или някаква съвършена изтънченост със силно развито чувство за хумор и се забавлява за наша сметка. По-късно тази мисъл ме спохождаше всеки път, когато я слушах да говори или когато чувах смеха й от другите стаи.

— Не знаеш ли, че Майтреи пише стихове? — попита ме с много гордост инженерът.

— Само го предполагах — отговорих аз.

След това разкритие тя донякъде ми стана антипатична. Всички момичета, а и всички деца-чудо пишат стихове. Разбирах, че инженерът иска да представи дъщеря си като един вид дете-чудо, и това ме отблъскваше. Колкото пъти в миналото ми беше казвал: „Майтреи има голям талант!“, толкова пъти аз изпитвах известна неприязън. Сигурно затова е толкова надута — разсъждавах.

— Пише философски поеми, които се харесват много на Тагор — добави той, като ме наблюдаваше.

— Така ли? — заявих колкото е възможно по-равнодушно аз.

Когато слизах по стълбите, срещнах Майтреи, която излизаше от библиотеката.

— Не знаех, че си поетеса — заявих й аз, като се стараех думите ми да прозвучат иронично.

Тя почервеня и се облегна на стената. Тази болезнена чувствителност започваше да ме дразни.

— В края на краищата няма нищо лошо в това, че пишеш стихове — добавих аз. — Важното е да ги пишеш добре.

— Откъде знаеш, че не са хубави? — попита ме тя, като въртеше в ръце взетата от библиотеката книга.

— Не се съмнявам в това. Питам се само какво знаеш за живота, за да можеш да пишеш философски поеми.

Замисли се за миг, после започна да се смее. Смееше се все по-искрено, като притискаше ръце към гърдите си със странно свенлив жест.

— Защо се смееш?

Смехът й изведнъж секна.

— Не трябва ли да се смея?

— Не зная. Не разбирам нищо. В крайна сметка всеки прави това, което му харесва. Попитах те защо се смееш и мислех, че можеш да ми отговориш.

— Татко казва, че сте много умен. — Аз направих нетърпелив жест. — Ето защо постоянно ви задавам въпроси; страх ме е да не сгреша, да не ви ядосам.

Изразът на лицето й ме изпълни с радост.

— А защо не искаш да ме ядосваш?

— Защото сте наш гост. Гостенинът е пратен от Бога…

— Ами ако гостенинът е лош човек? — попитах я аз така, както се пита дете, въпреки че лицето й беше станало сериозно, почти навъсено.

— Господ ще го прибере обратно — отговори бързо тя.

— Кой Господ?

— Неговият Господ.

— Как, нима всеки човек си има собствен Господ?

Изрекох натъртено последните думи. Тя ме погледна, помисли, затвори очи и после ги отвори с нов, влажен, гальовен поглед.

— Сгреших, нали така?

— Откъде да знам? — казах аз, за да прикрия смущението си. — Не съм философ.

— Аз обаче съм — изрече бързо тя, без да премигне. — Харесва ми да мисля, да пиша стихове, да мечтая.

Казах си наум: понятие си няма от философия! И се усмихнах.

— Иска ми се да бъда стара — заяви внезапно тя с топъл и меланхоличен глас, който ме прониза. — Стара като Роби Такур.

— Кой е този Роби Такур? — попитах аз, развълнуван без причина.

— Тагор. Бих искала да съм стара колкото него. Когато си стар, обичаш повече и страдаш по-малко.

След това се засрами от думите си и понечи да избяга. Спря и се овладя, защото ме изгледа и вероятно разбра колко съм смутен, както стоях подпрян на стълбата, без да зная как да се държа с нея.