Морис Льоблан - Тайнственото око

— Два билета? — попита Прасвил.

— Да. Единият за мен, а другият за един мой приятел.

— Ваш приятел?

— О, да. Преди секунди той мина оттук и отиде към изхода. Много бързаше.

Прасвил разбра: играта беше загубена безвъзвратно. Люпен пипаше здраво. Оставаше му да се примири и да приеме условията на Люпен.

— Добре, господине. — каза Прасвил. — Ние пак ще се видим, когато му дойде времето.

Като се обърна към омърлушения Добрек, той бавно изрече:

— Довиждане, скъпи Добрек. Скоро ще чуеш за мен…

Като поведе Воранглад под ръка, Прасвил тихо добави:

— Що се отнася до теб, Воранглад, струва ми се, че играеш твърде опасни игри.

— Но защо, боже мой, кажете, защо? — попита бившият депутат.

Двамата си отидоха. През цялото време Добрек не бе произнесъл нито дума. Стоеше неподвижно, сякаш бе прикован за земята.

Възрастният човек се приближи до него и промърмори:

— Кажи, Добрек, може би трябва да те събудим. Хлороформ, може би?…

Добрек стисна юмруци и издаде тихо ръмжене.

— Аха! — произнесе възрастния господин. — Виждам, че ме познаваш… Спомняш ли си срещата ни преди няколко месеца? Дойдох при теб в къщата ти на площад Ламартин да те помоля да ходатайствуваш за помилването на Жилбер! Тогава ти казах: „Долу оръжието. Спаси Жилбер и ще те оставя спокоен. Иначе ще намеря списъка на двадесет и седемте и ти ще бъдеш погубен.“ Е, добре, мисля, че сега си загубен. Или погубен, както ти сам предпочиташ. Виждаш ли какво значи да проявяваш несговорчивост с добрия Люпен. Някой ден ще загубиш и ризата на гърба си. Ти получи своя урок. А, бях забравил да ти върна портфейла. Ето, вземи го. Моля за извинение, ако го намериш малко олекнал. Освен парите, в него имаше разписка от склада, където беше оставил на съхранение взетите от мен в Анжиен мебели. Реших да ти спестя труда да ги освободиш. Сега сигурно това вече е направено. Не, недей ми благодари. Няма защо. Сбогом, Добрек. Когато ти дотрябват дребни пари, винаги съм на твоите услуги. Сбогом, Добрек.

Люпен се отдалечи.

Той не беше направил и петдесет крачки, когато чу зад себе си силен гърмеж. Обърна се бавно назад. Добрек лежеше по очи на перона.

— Вечна ти памет — промърмори Люпен и сне шапка.

Смъртното наказание на Жилбер беше заменено с доживотна каторга. След един месец, в утрото на същия ден, когато трябваше да го качат на кораба за Гвиана заедно с още стотици каторжници, той избяга от остров Ре.

Странно бягство, подробностите на което останаха неизяснени и което, както и изстрелите на булевард Араго пред гилотината, приписаха на Арсен Люпен.

— Изобщо — заключи Люпен, след като ми беше разказал цялата тази история, — изобщо нито едно начинание не ми е доставяло толкова главоболия, не ми е струвало толкоз усилия, колкото това проклето приключение. Нека го наречем, ако искате: „Тайнственото око“, или, как никога не трябва да губим присъствие на духа. В продължение на дванадесет часа, от шест сутринта до шест вечерта, аз обмислях злополуките, грешките и пораженията на шест месеца. Тези дванадесет часа несъмнено принадлежат към най-хубавите и най-славните дни на живота ми.

— А какво стана с Жилбер?

— Той обработва земите си в Алжир под истинското си име, под единственото си име: Антоан Мерж. Ожени се за една англичанка и имат син, нарекоха го Арсен. Често получавам от Антоан много топли писма. Ето, и днес пристигна едно. Четете:

„Шефе, ако знаехте колко е приятно да си честен човек, да ставаш сутрин с радостта пред дългия трудов ден и да си лягаш вечер, смазан от умора! Но вие знаете това, нали? Арсен Люпен има свой начин да бъде порядъчен, не съвсем обикновен, не особено правоверен. Аз зная, че на последния съд добрите му дела ще натегнат над всичко останало. Много ви обичам, шефе.“

— Славно дете — замислено добави Люпен.

— А госпожа Мерж?

— Тя живее със синовете си Жилбер и Жак.

— Срещате ли се с нея?

— Не.

— Ами?!

Люпен се поколеба няколко минути, после с усмивка ми каза:

— Мили приятелю, ще ви разкрия една тайна, която ще ме направи смешен в очите ви. Но вие знаете, че аз винаги съм бил сантиментален човек. Е, добре, когато вечерта се върнах при Кларис Мерж и й разказах всички новини на деня, а те отчасти й бяха известни, аз дълбоко почувствувах две неща. Първо, че изпитвам към нея нещо много по-силно, отколкото предполагах. И второ, че тя гледаше на мен с емоции, които не бяха лишени нито от презрение, нито от яд, нито дори от отвращение.