Морис Льоблан - Тайнственото око

— Знам.

— Може би. Но онова, което не знаеш, празноглавецо, това е, че току-що идвам от Станислав Воранглад. Четири дни вече той е вън от Париж. Продали са ти отпадъчна стара хартия, Прасвил, за четиридесет хиляди франка. Ех, празноглав идиот!

Добрек си отиде, продължавайки да се смее. Прасвил бе съкрушен.

Значи, Арсен Люпен не бе имал никакви доказателства срещу него? Когато го беше заплашвал, когато му бе заповядал, когато го беше накарал да му подпише чек за четиридесет хиляди, Люпен си беше играл с него както котката с мишка!

— Не, не е възможно — повтаряше си главният секретар. — В мен е пликът. Той има печати. Той е тук. Остава само да го отворя.

Прасвил не смееше да отвори плика. Държеше го в дланите си, прехвърляше го от едната в другата си ръка, подхвърляше го, сякаш проверяваше колко тежи. Съмнение ядеше душата му. Накрая с треперещи пръсти разкъса обвивката, надникна и видя четири чисто бели листа.

— Хайде — каза си. — Изигра ме. Но не всичко е свършено.

Наистина, не всичко беше пропаднало. Ако Люпен е действувал тъй дръзко, то е било просто защото е подозирал, че тези писма съществуват. Той е искал да купи писмата от Станислав Воранглад. Но Воранглад не е бил изобщо в Париж. Прасвил трябваше да изпревари Люпен. На всяка цена. Той щеше да получи от Воранглад онова, което му бе нужно.

Който превареше, той щеше да победи.

Прасвил се облече, взе бастуна в ръка, излезе от префектурата, качи се в наемна кола и нареди да го откарат на адреса на Воранглад. Там му казаха, че очакват бившия депутат да се завърне от Лондон в шест вечерта.

Бе едва два.

Прасвил имаше достатъчно време да се подготви за действие.

В пет привечер той отиде на северната гара. Не бе сам. В чакалните бе поставил на пост десетки инспектори. Инспекторите бяха получили изрично нареждане, ако господин Никол се опиташе да се доближи до Воранглад, да го арестуват веднага. За още по-голяма сигурност, трябваше да се арестува всеки, който дори само наподобява Люпен.

Освен всичко друго, Прасвил нареди на инспекторите да прегледат грижливо цялата гара. Нищо подозрително не беше открито. В шест без десет главният инспектор Бланшон, който придружаваше Прасвил, каза:

— Вижте, вижте, това е Добрек!

Наистина беше Добрек. Видът му така много подразни главния секретар, че той беше готов да арестува и него. Но по каква причина? С какво право? По силата на чия заповед?

Всъщност, присъствието на Добрек още по-убедително доказваше, че всичко зависеше от Воранглад. В него бяха писмата. Но кой щеше да ги вземе от него? Добрек? Люпен? Той, Прасвил?

Люпен не бе, и не можеше да е тук. Добрек не представляваше сериозен съперник. За Прасвил развръзката можеше да бъде само една: той, Прасвил ще получи писмата си и ще се отърве от заплахите на Добрек и Люпен.

Влакът пристигаше.

Съгласно разпоредбите на Прасвил, началник-гарата трябваше да заповяда на своите хора да не пускат никого на перона. Прасвил тръгна към влака по голия перон. След него вървяха инспекторите, съпровождани от Бланшон. Влакът спря.

Прасвил веднага забеляза Станислав Воранглад.

Бившият депутат слезе и подаде ръка на придружаващия го възрастен господин, помагайки му да слезе.

Прасвил стремглаво се спусна натам. Когато ги доближи, каза:

— Имам да ти говоря, Воранглад.

В същия миг като изпод земята изскочи Добрек, който по някакво чудо се беше промъкнал на перона и викна:

— Господин Воранглад, получих писмото ви. На ваше разположение съм.

Воранглад погледна и двамата. Веднага, щом успя да ги разпознае, той се усмихна:

— О, изглежда, завръщането ми се е чакало с нетърпение! С какво мога да ви бъда полезен? Може би става дума за една кореспонденция, а?

— Да… да… — отговориха двамата мъже, като се притискаха плътно до него.

— Много късно — заяви той.

— Моля? Какво? Какво казвате? — викнаха Прасвил и Добрек в един глас.

— Казвам, че кореспонденцията е вече продадена.

— Продадена? На кого?

— На господина — отвърна Воранглад, като посочи спътника си. — На господина, който сметна, че работата е толкова важна, че дойде да ме посрещне чак в Амиен.

Омотаният в кожи и приведен над бастуна си старец ниско се поклони.

„Това е Люпен — помисли Прасвил, — и съмнение не може да има, това е Люпен!“

Прасвил хвърли мълниеносен поглед към инспекторите, готов да ги викне. Но възрастният господин обясни:

— Да, на мен ми се стори, че тази кореспонденция заслужава няколко часа път с влака и не съжалявам за двата билета за отиване и връщане.