Морис Льоблан - Тайнственото око

— Но — рече Прасвил, — струва ми се, че тези събития… тези скръбни събития само ще се отложат за един, два, най-много, за три дни. За окончателното им предотвратяване трябва…

— Истинският списък, нали?

— Именно, но той може би не е във вас…

— В мен е.

— Истинският списък?

— Той, той.

— С кръста, с тайния кръст?

— С кръста…

Прасвил млъкна. Задуши го силно вълнение при мисълта за предстоящия дуел с този силен противник. Той трепереше при вида на Арсен Люпен, страшния Люпен, който спокойно и с такова хладнокръвие вървеше към своята цел, сякаш зад себе си имаше армия, а неприятелят бе невъоръжен.

Като все още не се решаваше да го нападне направо, Прасвил боязливо запита:

— Значи Добрек ви го даде?

— Добрек нищо не дава. Взех си го сам.

— Вероятно, насила?

— Господи, не — каза господин Никол, силно усмихнат. — Бях, разбира се, на всичко готов. Когато добрият Добрек беше измъкнат от коша, с който беше пристигнал в Париж с цялата възможна ни бързина и с няколко капки хлороформ за храна, аз бях вече готов за незабавно започване на нежния танц. О, без безполезни и излишни мъчения… Без напразни страдания… Не… Просто смърт… Дълга остра игла се забива малко по малко в сърцето, полекичка, хубаво. Нищо друго… Тази игла щеше да бъде в ръцете на госпожа Мерж. Разбирате ме, нали? Майката, синът на която е застрашен от смъртна опасност, е безмилостна! „Говори, Добрек, или продължавам да забивам иглата… Не искаш ли да говориш? Тогава ще я втъкна още един милиметър… и после още един…“ И сърцето на пациента спира да бие, това сърце, същото, което усеща близостта на иглата… И после още един милиметър… и после още един… о, той разбойникът, проговори! И — надвесени над него, ние чакахме неговото събуждане, треперейки от нетърпение, толкова бързахме… Сигурно ясно си представяте, господин главен секретар? Бандитът лежи на дивана, здраво завързан, с голи гърди, като се мъчи да се освободи от замайващите го пари на хлороформа… Той диша по-дълбоко… Хърка… Идва в съзнание… Устните му помръдват… Кларис Мерж вече шепти:

— Аз съм… аз, Кларис… Ще отговориш ли, глупав нещастник?

Тя слага пръст върху гърдите на Добрек, където сърцето тупти като малко, скрито под кожата диво зверче, и ми казва:

— Очите… Очите… Не ги виждам под очилата… искам да видя очите му…

Господин Никол се ухили.

— И аз също искам да видя тези очи, израза на които не зная… Преди да чуя една дума, искам да прочета в тях тайната, която ще изскочи от дъното на уплашеното същество. Искам да видя. Предстоящото деяние ме е възбудило вече. Струва ми се, че когато видя очите, булото ще се скъса. Ще зная. Лорнета пада. Но големите очила с дебели стъкла остават. Аз грубо ги дръпвам. Той се облещва. Аз се смея, започвам да се смея, да се смея до припадък, и с палеца на ръката си, хоп!, изкарвам лявото му око!

Господин Никол наистина се смееше до припадък. Това не беше боязливия провинциален човечец, а самоуверен смелчага, който възпроизведе цялата сцена така живописно и който така пронизително се кикотеше, че Прасвил се уплаши.

Господин Никол, който бе станал, за да допълва думите си с изразителни жестове, седна, извади от джоба си някакъв малък тъмен предмет и започна да го подхвърля във въздуха, като го прихващаше в длан. Накрая той подхвана топчето и обяви с върховно спокойствие:

— Лявото око на Добрек.

Прасвил бе изумен. Какво целеше с това посетителят му? Силно пребледнял, той произнесе:

— Бихте ли обяснили?

— Какво има да обяснявам, всичко е ясно като бял ден. До такава степен то произтича от същността на нещата. Съгласува се с всичките хипотези, които от известно време усърдно строях против волята си и които неизбежно биха ме довели до заветната цел, ако сатаната Добрек не ме беше тъй сръчно обърнал на друга, съвсем друга страна! Е, да! Размислете… следвайте хода на моите предположения: „Понеже списъкът не се намира никъде вън от Добрек — казвах си, — то е, защото този списък не се намира вън от Добрек. А понеже го няма в дрехите, които носи, то е, защото е още по-дълбоко скрит в него самия, или по-ясно казано, в тялото му… под кожата.“

— В окото му, може би? — каза шеговито Прасвил.

— В окото, господин главен секретар, в окото. Вие налучкахте…

— Какво?

— Повтарям, в окото му. И това е една истина, която би трябвало логично да ми дойде на ум, вместо да ме подсещат случайностите. Добрек знае, че Кларис Мерж е пипнала писмото му до един английски фабрикант. В писмото той искаше „да се издълбае кристала по такъв начин, че да остане празно място, за което никой да не може да се досети“. От благоразумие, Добрек трябваше да отклони търсенията в друга насока. По доставен образец, той заръча да направят кристална запушалка, „издълбана отвътре“. Тъкмо по тази запушалка вие и аз тичахме с месеци, нея аз набарах в дъното на пакета с тютюн, докато трябваше…