Морис Льоблан - Тайнственото око

Господин Никол бе приближил стола си до писалищната маса, бе подпрял лакти върху книжата и гледаше събеседника си право в очите.

— Да, имам тази смелост — каза Прасвил. Бе приел предизвикателството.

— Това доказва, че ме смятате — мен, Арсен Люпен… нека произнесем името… да, Арсен Люпен…, смятате ме за пълен идиот, празна кратуна, за да се предам ей тъй, с вързани ръце и крака?

— Боже мой! — пошегува се Прасвил, като потупа джоба си, в който бе пуснал кристалното око. — Какво можете да направите сега, господин Никол. Какво можете на направите, когато окото на Добрек е тук и списъкът на двадесет и седемте се намира в него?

— Какво мога да направя? — иронично повтори господин Никол.

— Е, да, лишен от талисмана, вие сте обикновен простосмъртен, който се е осмелил да се яви в самото сърце на префектурата, между десетки здравеняци, които стоят зад всяка от тези врати…

Господин Никол вдигна рамене и със съжаление погледна Прасвил.

— Знаете ли какво ще се случи, господин секретар? Е, добре, цялата тази история на вас също ви обърка ума. Притежател на списъка, вие внезапно се почувствувахте на нивото на Добрек, или на д’Албюфе. Вие и не смятате да ги отнесете на началството си и с това да премахнете този извор на позор и безчестие. Не, вас сега ви обзема съблазън, вие сте опиянен от възможнстта, вие си казвате: „Той е тук, в джоба ми. С него съм всемогъщ. Той ще ми донесе богатство, безгранична мощ. Дали да се възползувам от него? Дали да направя така, че Жилбер и Кларис Мерж да умрат? Дали да се хвана за този, така лесно попаднал ми случай на шанс?“

Той се наведе към Прасвил и с доверителен, приятелски тон му каза:

— Не правете това, драги ми господине, недейте го върши.

— А защо?

— Не е във ваш интерес.

— Хайде де!

— Да. Или ако непременно държите да го направите, то благоволете най-напред да погледнете двадесет и седемте имена в списъка, който току-що ми отмъкнахте, и запомнете името на третото лице.

— И кое е името на това трето лице?

— На един ваш приятел.

— Кой?

— Бившият депутат Станислав Воранглад.

— Е, и после? — попита Прасвил, като започна да губи самообладание.

— После! Запитайте се сам вие, дали едно най-повърхностно следствие няма да разкрие онзи, който е разделял с него някои малки облаги.

— А кой е той?

— Луи Прасвил.

— Какви ги дрънкате? — промърмори Прасвил.

— Аз не дрънкам, а ви говоря. И ви казвам, че ако се хвалехте че сте ми снели маската, то и вашата не се държи много здраво. А онова, което се крие под нея, не е много привлекателно.

Прасвил стана.

Като удари с юмрук по масата, господин Никол извика:

— Стига сме бърборили глупости, господине. Изгубихме вече двадесет минути. Трябва да свършваме. Най-напред, оставете оръжието. Не си въобразявайте, че ме плашите с тях. Нямам време за губене.

Той тури ръка върху рамото на Прасвил и повелително произнесе:

— Ако до един час не донесете указът за помилването на Жилбер, подписан от председателя на републиката… Ако след един час и десет минути аз, Арсен Люпен, не изляза оттук здрав и читав, довечера в четири парижки вестника ще се появят четири писма, подбрани от вашата кореспонденция със Станислав Воранглад, които тази сутрин беше любезен да ми продаде той самия. Ето ви шапката, палтото, бастуна. Побързайте. Чакам.

Най-странното на обрата на действието беше, че Прасвил не оказа ни най-малка съпротива. Пред него се беше открило с цялата си яснота, във всичката му сила могъществото на лицето, което се казваше Арсен Люпен. Той дори не помисли да спори с него, да спомене, че писмата са унищожени от депутата Воранглад, че Воранглад не би ги продал, тъй като това би погубило него самия. Не. Не отрони думичка. Чувствуваше се стегнат като в менгеме, което никаква сила не можеше да разтвори. Оставаше само да се подчини на Люпен.

Той го направи.

— След един час да сте тук — повтори господин Никол.

— Добре — послушно изрече Прасвил. Но поиска да изясни:

— Тази кореспонденция ще ми бъде ли върната срещу помилването на Жилбер?

— Не.

— Как не? Тогава, безсмислено е…

— Тя ще ви бъде върната точно два месеца след деня, когато аз и приятелите ми подготвим бягството на Жилбер, възползувайки се от слабия надзор на стражите, които ще получат заповед за това.

— Това ли е всичко?

— Не. Има още две условия.

— Какви?

— Първо: незабавно да ми подпишете чек за четиридесет хиляди франка.

— Четиридесет хиляди франка?