Морис Льоблан - Тайнственото око

— Да, госпожа Мерж, която трябваше да придружите.

— О, да, аз трябваше също така да се грижа за нея. Вие разбирате нейното отчаяние. Синът и Жилбер тъй близо до смъртта!… И то, каква смърт! Само едно невиждано чудо можеше да го спаси… Самият аз се покорявах на неизбежното… Нали? Когато съдбата се опълчва срещу вас, започвате да губите кураж.

— Но на мен ми се стори — забеляза Прасвил, — че когато ме напуснахте, имахте твърдото намерение да изтръгнете на всяка цена тайната от Добрек.

— Разбира се. Но Добрек не беше в Париж.

— Какво говорите!

— Не. Аз го накарах да пътува с автомобил.

— Значи, вие имате автомобил, господин Никол?

— Да. Случайно го купих. Една машина, отдавна излязла от мода. И тъй, той пътуваше с автомобил, или поточно, върху покрива на един автомобил, в дъното на един кош, където го бях затворил. А автомобилът, уви, можа да пристигне едва след екзекуцията. Тогава…

Прасвил смаяно изгледа господин Никол. Ако за него съществуваше и най-малкото съмнение кой седеше отпреде му, то този начин на действие спрямо Добрек окончателно би разбил на пух и прах колебанията му. Майка му стара! Да затвори някого в кош и да го мъкне върху покрива на автомобил!… Само Люпен можеше да си позволи подобна прищявка, само той можеше да разказва за нещо подобно с такова върховно спокойствие!

— Какво решихте тогава? — попита Прасвил.

— Реших да намеря друг начин.

— Какъв?

— Но, господин главен секретар, струва ми се, вие знаете това също така добре, както и аз.

— Как?

— Нима не присъствувахте на екзекуцията?

— Да, бях.

— В такъв случай вие не може да не сте забелязали, че Вошери и палачът бяха ранени, единият смъртно, а другият — леко. Вие трябва да разберете…

— А! — слисано рече Прасвил. — Вие си признавате, че сте стреляли… днес, сутринта…

— Размислете сам, господин главен секретар. Можех ли да избирам? Изследваният от вас списък на двадесет и седемте беше фалшив. Добрек, който притежаваше истинския, можеше да пристигне само няколко часа след екзекутирането. Значи, оставаше ми само едно средство да спася Жилбер и да постигна помилването му: да задържа с няколко часа изпълнението на смъртната присъда.

— Очевидно.

— Нали? Като застрелях това безчестно говедо, този закоравял престъпник Вошери, и като раних палача, аз всях паника и безредие, тоест, направих морално и физически невъзможно екзекутирането на Жилбер и спечелих няколко часа, които ми бяха необходими.

— Очевидно… — повтори Прасвил.

Люпен продължи:

— Нали? По такъв начин всички — правителството, държавният глава и аз получихме възможността да обсъдим по-добре цялата работа. Помислете си само, да се екзекутира невинен човек! Можех ли да допусна това? Не, по никакъв начин. Трябваше да се действува. Аз действувах. Какво мислите за това, господин главен секретар?

Прасвил мислеше много неща, и особено, че господин Никол даваше доказателство за една страшна безочливост, за такава безочливост, че той имаше основание да се запита, дали наистина трябваше да се бърка господин Никол с Люпен и Люпен с Никол.

— Мисля, господин Никол, че човек трябва да бъде необикновено сръчен, за да убие някого от сто и петдесет крачки, и да рани другиго, когото иска само да рани.

— Притежавам някои способности — скромно отбеляза господин Никол.

— А също така мисля, че планът ви е бил подготвен много по-рано.

— Съвсем не! Вие се лъжете. Ако слугата ми, или по-точно, слугата на моя приятел, който ми остави квартирата си на разположение, квартирата си на площад Клиши, ако слугата не ме беше разбудил, за да ми каже, че някога бил прислужник в тази малка къща на булевард Араго, че наемателите били малко и че там можело да се направи някакъв опит, сега бедният Жилбер щеше да бъде обезглавен. А госпожа Мерж сигурно щеше също да бъде мъртва…

— А?… Мислите ли?…

— Сигурен съм в това. Ето защо се хванах за мисълта на този покорен слуга. Но вие ми създадохте известни грижи, господин главен секретар!

— Аз?

— Ами да! Защо ви трябваше да поставяте дванадесет души пред вратите на къщата ми? Стана нужда да се качвам на петия етаж, да минавам по горната стълба, да излизам през черния вход на съседната къща…

— Много съжалявам, господин Никол. Друг път…

— Или днес, да речем. В осем часа сутринта трябваше да бъда на крак, да чакам на площад Клиши идването на коша с Добрек, да не би автомобила да спре пред дома ми и вашите хора да се намесят в моите работи. Иначе Кларис и Жилбер щяха пак да загинат.