Морис Льоблан: Загадъчният дом

Във великодушния Париж, който на драго сърце свързва удоволствията с благотворителността, се възприе прекрасна идея. Ставаше дума на сцената на Операта, между два балета, да бъдат представени двадесет красиви жени — артистки или светски дами. Посетителите щяха да определят трите най-красиви рокли и приходът от тази вечер щеше да бъде разпределен’ между ателиетата, които са ги ушили. Резултат: петнадесетдневно пътуване из Ривиерата за известен брой млади работнички.

Започна подготовката. Само за четирийсет и осем часа всички места бяха ангажирани. Вечерта на представлението тълпата се трупаше, елегантна, шумна и изпълнена с любопитство, което растеше всяка минута.

Всъщност, по силата на обстоятелствата, това любопитство бе съсредоточено само в една точка и всички разговори бяха за едно и също. Знаеше се, че прелестната Режин Обри, непрославена, но твърде красива певица в един малък театър, ще се покаже с рокля, ушита при Валмене, покрита с великолепна туника, украсена с най-чисти диаманти.

Любопитството бе удвоено от трънливия въпрос дали прелестната Режин Обри, която от дълги месеци бе ухажвана от архибогаташа Ван Хубен, бе най-сетне удовлетворила страстта на човека, наричан Краля на диамантите. По всичко изглеждаше — да. Когато предишния ден я интервюираха, тя отговори:

— Утре ще бъда облечена с диаманти. Четири работници, избрани от Ван Хубен, са в моята стая, заети да ги прикачват върху един пояс и една сребърна туника. Самият Валмене е тук и ги ръководи.

В своята ложа Режин бе седнала като кралица на своя трон и очакваше реда си да се покаже, а тълпата дефилираше пред нея като пред идол. Режин с право заслужавате епитета „прелестна“, който винаги прикачваха на името й. По неприятно стечение на обстоятелствата към лицето й се сливаха благородната и девствена антична красота с всичко прелестно, ослепително и изразително, което днес обичаме. Манто от белка покриваше прочутите й рамене и скриваше чудноватата туника. Тя се усмихваше, щастлива и миловидна. Знаеше се, че на вратите пазят трима детективи, здрави и сериозни като английски полицаи.

В ложата стояха прави двама други господа: най-напред дебелият Ван Хубен, галантният притежател на скъпоценни камъни, който с прическата и с изкуствената червенина на бузите си приличаше на фавн. Не се знаеше откъде точно произлиза богатството му. Търговец на фалшиви бисери в миналото, той се бе завърнал от едно дълго пътуване, преобразен в крал на диамантите. Никога не можа да се узнае как е станала тази метаморфоза.

Другият кавалер на Режин стоеше в мрачината. Отгатваше се, че е млад, здрав и елегантен. Това бе прочутият Жан д’Енерис, дето преди три месеца слезе от моторната лодка, с която бе извършил околосветско пътешествие. Ван Хубен се бе запознал с него предишната седмица и го бе представил на Режин.

Първият балет премина сред общо невнимание. През антракта готовата да излезе Режин приказваше в дъното на ложата си. С Ван Хубен тя се държеше неприязнено, а с д’Енерис — като жена, която иска да се хареса.

— Ех! Ех! Режин — каза Ван Хубен, който, изглежда, се дразнеше от това лавиране, — ще завъртите главата на мореплавателя. Помислете колко бързо може да се запали човек, живял цяла година по моретата.

Ван Хубен винаги се смееше шумно — дори и при най-грубите си шеги.

— Любезни — забеляза Режин, — ако не се смеехте сам, никога нямаше да разбера, че се опитвате да остроумничите.

Ван Хубен въздъхна и като си придаде тъжен вид, каза:

— д’Енерис, един съвет. Не си губи ума по тази жена. Аз изгубих своя и съм нещастен като куп камъни… скъпоценни камъни — добави той натъртено.

На сцената дефилирането на роклите започна. Всяка от конкурентките оставаше там приблизително две минути, разхождаше се, сядаше и се въртеше подобно на манекените в шивашките салони.

Дойде ред на Режин и тя стана:

— Безпокоя се малко — каза. — Ако не взема първа премия, ще си пръсна черепа. Господин д’Енерис, вие за коя сте?

— За най-красивата — отговори той с поклон.

— Да приказваме за роклята!…

— Роклята не ме интересува. За мене важат красотата на лицето и прелестта на тялото.

— Е, добре — каза Режин, — възхищавайте се тогава от красотата и привлекателността на онова младо създание, дето в момента му ръкопляскат. Това е манекенка от къщата Шерниц, за която писаха вестниците и която сама е измислила кройката на тоалета си и го е дала на другарките си да го ушият. Прелестна е.