Морис Льоблан: Загадъчният дом

— Огън! … Огън!…

Пламък проблесна в дясната страна. Изви се слаб дим. Наредените на сцената машинисти и фигуранти се хвърлиха в една и съща посока. Сред тях скочи мъж, който също идваше отдясно. В ръката си държеше кожено манто, което му прикриваше лицето, и като машинистите викаше: „Огън! Огън!“

Режин веднага поиска да излезе, но силите й я напуснаха. Падна на колене почти в безсъзнание. Мъжът я покри с мантото, хвърли я на рамото си и изчезна сред тълпата бегълци.

Още преди той да извърши това, дори преди да се покаже, Жан д’Енерис бе скочил на парапета на своята ложа и викаше към множеството от партера, вече обхванато от паниката:

— Никой да не мърда! Това е предварително нагласена работа!

И като сочеше човека, който отвличаше Режин, викаше:

— Хванете го! Хванете го!

Бе много късно — инцидентът бе минал почти незабелязан. Седналите по креслата постепенно се успокояваха, но на сцената бъркотията продължаваше с такъв шум, че никакъв глас не можете да се чуе. Д’Енерис скочи, прекоси залата и оркестъра и без мъка се изкачи на сцената. Смеси се с изплашената тълпа и се добра до изхода на артистите към булевард „Осман“. Ала накъде можеше да тръгне и към кого да се обърне, за да намери Режин Обри?

Той започна да разпитва. Никой нищо не бе видял. Сред общия смут всеки мислеше само за себе си и похитителят бе успял незабелязано да отвлече Режин Обри, да претича по коридорите и стълбите и да излезе.

Зърна задъхания дебел Ван Хубен, чието червило, разтопено от потта, се бе стекло по бузите, и му каза:

— Отвлечена е! Заради вашите диаманти… Похитителят сигурно я е хвърлил в някой автомобил, който е чакал наблизо.

Ван Хубен извади револвер от джоба си. Д’Енерис тутакси му изви ръката.

— Да не искате да се застреляте?

— По дяволите, не! Но да убия него!

— Кого него?

— Крадеца, щом го намерят!… Трябва да се намери. Ще преобърна небето и земята.

Изглеждаше в безпътица и се въртеше като фърфалак сред хората, които се кикотеха.

— Диамантите ми! Няма да оставя да ме изиграят! Нямат право!… Държавата е отговорна…

д’Енерис не се лъжеше. След като премина булевард „Осман“, продължавайки да носи на рамо увитата в коженото манто Режин, похитителят се отправи към улица „Могадор“, където имаше спрял автомобил. Когато го наближи, вратата се отвори и с протегнати напред ръце се показа жена, чието лице бе покрито с гъста дантела. Похитителят натика Режин и каза:

— Работата успя… Истинско чудо!

После затвори вратата, зае предната седалка и заради мотора.

Припадъкът на актрисата от страха не трая дълго. Тя се събуди, щом почувства, че се отдалечават от пожара или по-право от онова, което мислете за пожар, и първата й мисъл бе да благодари на своите спасители. Но начаса усети, че се задушава от нещо, което обвиваше главата й и й пречете да диша.

— Какво има? — прошепна.

Един твърде тих, приличен на женски глас й каза на ухото:

— Не мърдай! Ако викаш, ще бъде по-зле, мила моя. Режин почувства остра болка в рамото и изохка.

— Нищо — каза жената. — Върхът на нож… Да натисна ли?

Режин не помръдна. Мислите й се избистриха, проумя истинското си положение и като си припомни пламъците и началото на пожара, мислено си заповтаря:

— Отвлечена… Отвлечена съм от човек, който е използвал паниката. И който ме отвлича с помощта на съучастница.

Полека се опипа със свободната си ръка: поясът с диамантите бе непокътнат на мястото си.

Автомобилът летеше. Режин дори не помисли да гадае накъде се движат. Чувствате, че често завиват — без съмнение, за да не може да познае накъде я отвеждат.

Във всеки случай, стори й се, че не излизат от Париж. Освен това мяркащите се начесто електрически лампи хвърляха в колата силна светлина, която тя улавяше.

Когато жената разхлаби малко хватката и мантото се поотмести, Режин можа да види два от пръстите на стиснатата върху кожите ръка. Единият от тях, показалецът, носеше пръстен, украсен с три малки истински бисери, поставени в триъгълник.

Пътуването трая двайсетина минути. После автомобилът забави ход и спря. Мъжът слезе. Двете крила на една врата се отвориха и те влязоха в нещо, подобно на заден двор.

Жената закри очите й и двамата й помогнаха да слезе.

Изкачиха се по шест стъпала. После преминаха през вестибюл, постлан с плочи, извървяха стълба от двайсет и пет стъпала с парапет и покрита с килим, която ги отведе в помещение на първия етаж. Мъжът й пришепна на ухо: