Морис Льоблан: Дванайсетте „африканки“ на Бешу

Първата грижа на мосю Гасир, когато се събуди, беше да провери дали пакетът ценни книжа, който бе донесъл снощи, е наистина на нощната масичка, където го бе оставил.

Успокоен, той стана и пристъпи към тоалета си.

Никола Гасир, нисък шишко с изпито лице, упражняваше в квартала на Инвалидите 1 1 Инвалидите, или Дом на инвалидите — храм паметник в Париж от XVII век, където между другото почиват тленните останки на Наполеон I. — Б.пр. професията борсов посредник, привличащ клиентела от сериозни хора, които му поверяваха спестяванията си, а той им осигуряваше добри доходи чрез сполучливи операции на борсата и тайна лихварска дейност.

На първия етаж на една тясна и стара къща, чийто собственик беше, той заемаше апартамент, състоящ се от антре, стая, столова, която му служеше и за кабинет, друга стая, където работеха трима служители, и накрая кухня.

От пестеливост не държеше слугиня. Всяка сутрин в осем часа портиерката — тромава, но много енергична и приятна жена, му качваше пощата, почистваше и слагаше на бюрото му кифла и чаша кафе.

Тази сутрин жената си излезе в осем и половина, и мосю Гасир, както всеки ден, докато чакаше служителите си, закуси спокойно, разпечата писмата и прегледа вестника. Ала изведнъж, точно в девет без пет, му се счу някакъв шум в съседната стая. Спомняйки си за пакета ценни книжа, който бе оставил там, той се завтече. Видя, че пакетът с акциите го няма, и в същото време вратата на антрето към стълбището се затръшна шумно.

Помъчи се да отвори. Но бравата се отваряше с ключ, а мосю Гасир бе оставил ключа на бюрото си.

„Ако отида да го търся — помисли си той, — крадецът ще избяга, без да го видя.“

Затова мосю Гасир разтвори прозореца на антрето, който гледаше към улицата. В този момент бе невъзможно някой да успее да излезе от сградата, без да бъде видян. И наистина, улицата беше пуста. Макар и уплашен, Никола Гасир не нададе вик за помощ. Но когато след няколко секунди забеляза главния си писар, който идеше от съседния булевард към къщата, той му махна с ръка.

— Бързо, бързо, Сарлона! — извика той, като се наведе от прозореца. — Влезте, заключете външната врата и не пускайте никого. Ограбиха ме.

Щом изпълниха нареждането му, побърза да слезе, задъхан и страшно развълнуван.

— Е, Сарлона, никого ли не видяхте?…

— Никого, мосю Гасир.

Притича до портиерската стаичка, която се намираше между долния край на стълбището и едно мрачно дворче. Портиерката метеше.

— Ограбиха ме, мадам Ален! — възкликна той. — Идвал ли е някой тъдява?

— О, не, мосю Гасир — смотолеви слисана пълната жена.

— Къде държите ключа на апартамента ми?

— Тук, мосю Гасир, зад стенния часовник. Във всеки случай никой не може да го вземе, защото от половин час не съм мръдвала от стаята си.

— Значи, вместо да слезе, крадецът се е качил по стълбата. Ах, ужасно!

Никола Гасир се спря отново пред външната врата. Другите му двама служители пристигнаха. Задъхан, с няколко изречения той им даде бързо съответните разпореждания. Докато се върне, не бива да пускат никого нито да влиза, нито да излиза от къщата.

— Е, разбрано ли е, Сарлона?

Веднага след това се качи на горния етаж и се втурна в стаята си.

— Ало — зарева той, грабвайки телефонната слушалка. — Ало! Полицейската префектура… Но, мадмоазел, не ви искам полицейската префектура! Искам да ме свържете с кафенето на префектурата… Кой номер ли е? Че отде да зная… Бързо… Направете справка… По-скоро, мадмоазел.

Най-после успя да влезе във връзка със съдържателя на кафенето и произнесе:

— Там ли е инспектор Бешу? Повикайте го… Веднага… Бързо… Той е от клиентите ми… Нямам нито секунда за губене. Ало! Инспектор Бешу? Мосю Гасир ви се обажда, Бешу. Да, добре съм… по-право не съм… Откраднаха ми акции, цял пакет… Чакам ви. А? Какво? Не можете ли? Заминавате в отпуска? Но пет пари не давам аз за вашата отпуска! Елате веднага, Бешу… веднага! В пакета бяха и вашите дванайсет акции от „Африканските мини“!

Мосю Гасир чу от другия край на жицата едно гръмогласно: „Тю да се не види!…“, което го убеди напълно в намеренията и бързината на инспектор Бешу. И наистина, след петнайсет минути инспектор Бешу долетя като вихър, с разстроено лице, и се нахвърли върху борсовия посредник.

— Моите „африканки“!… Всичките ми спестявания! Къде са те?

— Откраднати! Заедно с акциите на другите ми клиенти… с моите акции!