Морис Льоблан - Дванайсетте „африканки“ на Бешу

Той се изкачи на третия етаж и се ослуша с У преподавателката по флейта — нито звук. Ала от стаята на съседката й, мадмоазел Льогофие, стенографка-машинописка, се чуваше мъжки глас.

„Това е неговият глас“ — помисли си Бешу, чието любопитство се бе съвсем разпалило.

Неспособен да се сдържа повече, той позвъни.

— Влезте! — извика Барнет отвътре. — Ключът е на вратата.

Бешу влезе. Мадмоазел Льогофие, много красива брюнетка, седеше до пишещата машина на масата си и стенографираше на хвърчащи листчета това, което й диктуваше Барнет.

— Идваш на обиск, а? — каза той. — Не се стеснявай. Мадмоазел няма какво да крие. И аз също. Диктувам мемоарите си. Позволяваш ли?

И докато Бешу надничаше под мебелите, Барнет продължи:

— „Днес инспектор Бешу ме завари у очарователната мадмоазел Льогофие, на която ме препоръча младата флейтистка, и се залови да търси дванайсетте «африканки», които все му бягат. Под канапето намери три прашинки, под гардероба — пета от чорап. Инспектор Бешу не пропуска и най-дребната подробност. Какъв занаят!“

Бешу се изправи, показа на Барнет юмрук и го изруга. Другият продължи диктовката си. Бешу си излезе.

Малко по-късно Барнет заслиза със своята кутия. Бешу, който стоеше на пост, се поколеба. Но страхът взе връх и той отвори кутията. В нея имаше само стари вестници и парцали.

Животът на злочестия Бешу ставаше нетърпим. Присъствието на Барнет, насмешливите му подмятания и закачки все повече го вбесяваха. Барнет идваше всеки ден и след всеки урок по флейта или всяка диктовка показваше картонената си кутия. Какво да се прави? Бешу подозираше, че това е някаква нова дяволия и че Барнет му се подиграва. Ами ако все пак Барнет този път случайно изнася ценните книжа? Ако бяга с дванайсетте „африканки“? Ако се възползува от случая, за да измъкне плячката си? Тогава, ще не ще, Бешу се принуждаваше да претърсва, да изпразва кутията, да рови трескаво с ръка между най-различните предмети — скъсани кърпи, парцали, метлички с оскубани пера, счупени метли, пепел от огнището, обелки от моркови. А Барнет се превиваше от смях.

— Тук са! Няма ги! Намери ги!… Не ги намери!… Ах, какъв си дявол, Бешу, как ме разсмиваш!

Така продължи една седмица. Бешу пропиляваше цялата си отпуска в тази отчаяна борба и на всичко отгоре ставаше за смях на квартала. Всъщност Никола Гасир и той не можеха да попречат на наемателите да си гледат работата, макар че позволяваха да ги опипват и претърсват. Носеха се клюки. Разчу се за нещастието, сполетяло Гасир. Уплашените клиенти се втурнаха към кантората му да си искат парите. От своя страна мосю Туфемон, депутат и бивш министър, който четири пъти на ден при влизане и излизане беше свидетел на тоя кипеж и при това чувствуваше привичките си нарушени, посъветва Никола Гасир да се обърне към полицията. Това положение не може да продължава повече.

Една случка ускори развръзката. Веднъж привечер Гасир и Бешу чуха врява от ожесточен спор, която идеше от третия етаж. Тупане с крака, женски крясъци — работата изглеждаше сериозна.

Изкачиха бързо трите етажа. На най-горната стълбищна площадка мадмоазел Авлин и мадмоазел Льогофие се биеха свирепо; дори Барнет, когото впрочем тази сцена забавляваше много, въпреки усилията си не можеше да ги усмири. Коковете бяха разчорлени, блузите — разкъсани, разменяха се проклятия.

Най-после успяха да ги разтърват. Машинописката получи нервна криза, та се наложи Барнет да я пренесе до стаята й, докато учителката по флейта продължаваше да излива яда си.

— Заварих ги двамата, нея и него — крещеше мадмоазел Авлин. — Барнет, който първо ухажваше мен, я целуваше. Голям измамник е тоя Барнет. Трябва да го запитате, мосю Бешу, защо се върти тук от осем дни, непрекъснато ни разпитва и си пъха носа навсякъде. Мога да ви заявя например, че той знае кой е крадецът. Портиерката е, да, мадам Ален. Защо тогава ми забрани да не ви казвам нито дума? А и за акциите знае истината. Съдя от думите му: „Те са в къщата и все пак извън нея; извън къщата и все пак в нея“. Пазете се от него, мосю Бешу.

Джим Барнет, който бе свършил с машинописката, улови мадмоазел Авлин и бързо я заблъска към стаята й.

— Хайде, скъпа моя учителко, стига врява и не говорете това, което не знаете. Гледайте си флейтата и не дрънкайте много-много.

Бешу не го дочака да излезе. Разкритията на мадмоазел Авлин за това, какво мислеше Джим Барнет, моментално му бяха изяснили цялата работа. Да, мадам Ален беше виновницата. Как не се бе сетил! Подтикван от това убеждение, той се втурна яростно по стълбата, следван от Никола Гасир, и нахълта в портиерската стаичка.