Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Раул д’Андрези загаси фара на велосипеда си и внимателно го остави зад обрасналия с храсти склон. Точно в този момент камбанарията на църквата в Бенувил започна да отброява три часа сутринта.

Обгърнат от плътната сянка на нощта, той вървеше по полския път, който водеше до имението д’Етижу. Щом достигна до стените на оградата, Раул се спря и започна да чака. След малко чу шум на коне, които удрят с копита земята; на колела, които трополяха върху паваж, и звън от звънчета на нашийници. Двете крила на масивната врата бяха отворени с един замах… и една карета светкавично профуча покрай него. Раул с мъка успя да долови мъжки гласове и да различи отблясък от цев на пушка. Каретата за секунди достигна до главния път и полетя към Етрета.

„Хайде, хайде — каза си той. — Ловът на морски птици е занимателен, но скалата, на която ги убиват, е далечко… Аз в края на краищата ще узная какво означава този импровизиран лов… Е всичките размотавания нагоре-надолу.“

Той тръгна покрай лявата страна на оградата, заобиколи първия ъгъл и на петдесетина стъпки от втория се спря. В дланта си държеше два ключа. Първият му отвори малка желязна врата, непосредствено след която започваше стълба със стар, наполовина разрушен парапет. Тази стълба се намираше в южното крило на замъка. Вторият ключ му отвори едно тайно антре, намиращо се на нивото на първия етаж.

Раул запали джобното си фенерче и вече спокойно, без прекалена предпазливост, продължи своя път. Знаеше много добре, че помещенията на персонала са в другото крило и че Кларис д’Етижу, единствената дъщеря на барона, обитава втория етаж. Той продължи по коридора и стигна до обширен работен кабинет — същия, от който преди няколко седмици беше позорно изгонен след яростна експлозия на неудържим гняв. Раул беше поискал от барона ръката на чаровната му дъщеря.

„Е, добре, уважаеми — стисна уста Раул, — да се надяваме, че след време сам ще ме молите да поискам ръката на дъщеря ви… но ние ще бъдем горди, много горди… и ще си помислим — да, ще си помислим… дали да приемем…“ Нямаше съмнение, че нашият герой беше доста засегнат от този неприятен спомен.

Голямото стенно огледало отразяваше юношеското му лице, много по-бледо от обикновено. Все пак, макар и силно развълнуван, той се владееше и хладнокръвно започна работата си.

Тя не продължи дълго време. Когато разговаряше с барона, беше забелязал, че неговият събеседник от време на време хвърля поглед върху голямото махагоново бюро, рулетката на което не беше свалена. Раул още от дете имаше навик да се запознава с всички по-тайнствени, по-особени места, които можеше да наблюдава скрито от другите, както и с всички ключалки и механизми, които паметта му като филмова лента запечатваше завинаги. Така направи и по време на злополучната среща.

Сега, минута по-късно, откри в една цепнатина на предпоследното чекмедже писмо. То беше написано върху много фина хартия и навито като цигара на масурче. Никакъв подпис, никакъв адрес.

Раул внимателно изучи намереното послание, чийто текст първоначално му изглеждаше прекалено банален. Очевидно подателят на писмото старателно се беше потрудил, за да бъде симулацията сполучлива. Раул, с помощта на миниатюрно устройство, изрязано от картон, се залови за някои по-многозначителни думи и като елиминираше цели фрази от писмото, предназначени за запълване на празнините, успя да възстанови следното:

„Открих отново в Руан следите на нашата неприятелка. Поместих в местния вестник съобщението, че един селянин от околностите на Етрета е изкопал в ливадата си стар меден канделабър със седем поставки за свещи. Тя веднага телеграфира в Етрета за кочияш, който да я чака с каретата си на дванадесети в три часа следобед на гарата във Фекамп. Отмених това нареждане, като изпратих до кочияша друга телеграма с обратно указание. Следователно той няма да бъде сред посрещачите. Това значи, че именно вие сте този, който ще я чака на гарата във Фекамп със собствената си карета. Вие сте този, който придружен от надежден ескорт, ще я доведе при нас по време на тайното ни съвещание. Тогава ще можем да съставим за нея справедлив съд, който би следвало да произнесе неумолима присъда.

В миналите векове, когато величието на целите е оправдавало средствата, наказанието било непосредствено. Умира змията, умира ненавистта. Вие ще изберете решение, което ви удовлетворява, но си спомнете, че набелязаните срокове по време на последния ни разговор изтичат. Знайте, че успехът на нашите стъпки зависи от това «адско създание». Бъдете предпазлив! Нека вашият лов бъде организиран така, че да отклони подозренията! Ще пристигна с двама съмишленици в Хавър точно в четири часа. Не унищожавайте писмото! Вие ще ми го върнете!“