Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Тази среща имаше продължение. Утешавайки сама себе си с оправданието, че се среща с Раул за последно сбогом, Кларис допусна грешка и му отвори на два пъти вратата на будоара си. Опасно неблагоразумие, от което Раул беше излязъл победител, използвайки цялата логика на един влюбен.

Онази сутрин, симулирайки неразположение, тя нареди да й донесат обяда в стаята. Раул се криеше в съседната стая и след като се нахраниха, те останаха продължително време притиснати един до друг пред отворения прозорец, съединени от спомена за разменените ласки и целувки. Въпреки грешката, извършена от състрадателност и неопитност, поради която тя беше изгубила своята невинност, Кларис отново беше почувствала тръпно желание; горещи вълни се надигаха в сладката й утроба и независимо от разкъсващата болка, изпитана при първото сливане с любимия, отново го беше поискала в себе си — твърд, изправен и проникващ дълбоко в тялото й. Леко разтворила нежните си бели бедра, тя неусетно беше придърпала ръката му между тях.

Сега Кларис плачеше…

Часовете неусетно се изнизваха. Свежо подухване, което се качваше от морето и плаваше над платото, ги галеше по лицата. Точно срещу тях, малко по-далеч от обширната овощна градина, оградена с високи каменни стени, всичко беше в цветовете на цъфтящата колза 2 2 Колза (le colza — фр.) — вид цветно зеле с маслодайни семена. Б.пр. ; вдясно се виждаше бялата линия на стръмните скали, в която се разбиваха вълните до Фекамп, по-нататък — морският залив на Етрета, вратата на Авал и грамадният връх на „Стрелката“. Но тяхната отпадналост не им позволяваше нищо да видят.

Той кротко й каза:

— Не бъдете тъжна, моя скъпа любима. На нашата възраст животът е толкова хубав. Той ще стане още по-хубав, когато премахнем препятствията, които ни разделят. Не плачете!

Тя избърса сълзите си, усмихна се и го изгледа. Той беше тънък колкото нея, но широк в раменете. Имаше едновременно елегантен и солиден вид. На енергичното му лице беше изваяна уста с тънки устни на скептик. Облечен в къс панталон и сако върху спортна фланелка от бяла вълна, той имаше невероятно гъвкав вид.

— Раул, мили Раул — опечалено каза тя, — когато ме гледате, вие не мислите за мен! Да, да, не отричайте — вие вече не мислите за мен след това, което се случи между нас! Възможно ли е? За какво мечтаете, мили мой?

Той отговори, като се смееше:

— За баща ви.

— За баща ми?

— Да, за барон д’Етижу и неговите гости. Защо тези господа, на тяхната възраст, са готови да си пилеят времето за изтребване на невинни птици върху една скала до морето?

Както казахме, Раул беше на двадесет години и всички хора, доближили или надхвърлили четиридесетте, за него бяха доста „възрастни“. Но всяка възраст си има своите удоволствия, своите влюбвания и своите занимания. Нека простим на неопитната младост.

— Това може би за тях е удоволствие — му отвърна Кларис.

— Сигурна ли сте? Що се отнася до моята скромна личност, аз съм силно заинтригуван. Вижте, мила, ние сме в чаровната 1894 година. И аз го вярвах, докато… докато някои събития, които станаха напоследък, не разколебаха вярата ми и не ме накараха да помисля, че сме се върнали сто години назад. Но… няма да се засегнете, нали?

— Говорете, скъпи.

— Добре. Баща ви и неговите приятели имат вид на конспиратори. Да, това исках да ви кажа, Кларис… Маркиз Дьо Ролевил, Рекс д’Естиер и т.н. Всички тези благородни сеньори на областта Ко са направили съзаклятие.

Тя се намръщи.

— Говорите глупости, скъпи мой.

— Вие толкова хубаво ме слушате, че реших да импровизирам — отговори Раул, уверен че тя не е в течение на нещата. — Вие така ме гледате и имате толкова мил вид, когато очаквате думите ми, като че ли говоря за действително сериозни неща!…

— Говорете ми за любов, Раул! — Той се усмихна при тези думи и пламенно я притисна към себе си.

— Целият ми сегашен живот се състои само от любов към вас, мое мило момиче. Нямам други амбиции, нямам други грижи освен тези, които биха ми позволили да бъдем заедно завинаги. Кларис, мила, предположете следното: вашият баща наистина е конспиратор и е арестуван. Осъден е на смърт и аз го спасявам. След това защо да не ми даде ръката на своята дъщеря?

— Той рано или късно ще отстъпи, мили мой.

— Не, никога! Никакво щастие… никаква подкрепа… аз нямам нищо…

— Но вие имате името си… Раул д’Андрези.

— Не е моето!

— Как така?

— д’Андрези беше името на моята майка. Когато овдовя, тя отново си възвърна това име по нареждане на семейството й, което със своя брак беше възмутила.