Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Но защо? — лекомислено каза Кларис, не съзнавайки важността на Рауловото признание.

— Защо ли? Защото моят баща беше от простолюдието, беден като Йов… един прост учител по гимнастика, фехтовка и бокс.

— Тогава как се казвате?

— О, с едно много обикновено име, моя бедна Кларис.

— Кое е то?

— Арсен Люпен.

— Арсен Люпен?

— Да, и тъй като не блести особено, си струва труда да го сменя, нали?

Кларис беше слисана. Дали той се казваше по един или по друг начин, не означаваше нищо! Но частицата пред името, в нейните очи на баронеса, беше първото качество на един бъдещ съпруг.

Тя едва заекна:

— Вие не би трябвало да се отричате от баща си. Никак не е срамно да си учител.

— Никакъв срам — каза той, като се смееше изразително — смях, от който Кларис потрепера. — Аз се кълна, че здравата се възползвах от уроците по бокс и гимнастика. Тези уроци той започна да ми дава от времето, когато бях още с биберон в устата. Моята майка може би е имала и други причини, за да го обича, защото след неговата смърт не погледна повече нито един мъж.

Той внезапно я целуна буйно, после започна да танцува и да се върти. Обърна се към нея и се провикна:

— Смей се, смей се, мое малко момиче! Всичко това е много смешно. Смей се де! Главното е да сполучим. Арсен Люпен или Раул д’Андрези, който и да е! Един от двамата ще сполучи. Да, ще сполучи. При това без никакво съмнение. Гадателки са ми предсказвали голямо бъдеще и всемирна слава. Раул д’Андрези ще бъде генерал, министър или посланик… Най-малкото — няма да бъда Арсен Люпен. Но, ако остана Арсен Люпен… то тогава, пазете се! Аз пак ще бъда пръв, само че против генералите, против министрите, против посланиците. Това е нещо, което е уредено пред съдбата, уговорено, подписано от двете страни. Аз съм готов. Мускули от желязо и мозък номер едно! Гледай, искаш ли да вървя на ръце? Или да те нося на дланите си? Да ти взема часовника, без да забележиш? Или да рецитирам Омир на гръцки и Милтън на английски? Господи, колко е хубаво да се живее! Раул д’Андрези… Арсен Люпен… две лица на една маска! Единият или другият? Къде е това нещо, което осветява славата, блестящото слънце на живите?

Изведнъж той се спря. Ликуването му стихна. Изглеждаше обезпокоен от нещо. Съзерцаваше мълчаливо малката тиха стая, чието спокойствие беше брутално нарушил. Беше нарушил спокойствието и на момичето, което кротко го гледаше. Чрез един от неочакваните обрати, които съдържаха очарованието на неговата природа, той коленичи пред Кларис и сериозно й каза:

— Извинете Ме, мила. Когато идвах при вас, ме болеше главата. Това не е моя грешка…Трудно ми е да намеря равновесие…И доброто и лошото, и едното и другото ме привличат. Кое да избера? Трябва да ми помогнете, Кларис, за да намеря своя път и трябва да ме извините, ако с нещо съм ви оскърбил.

Тя хвана главата му между дланите си и със страстен тон каза:

— Няма за какво да те извинявам, скъпи мой. Обичам те така, че каквото и да направиш, знай, че няма да те укоря. Щастлива съм. Сигурна съм, че ще ме накараш много да страдам, но ще приемам с радост всички болки, които ще ми причиниш. Ето, вземи моята фотография. Нека никога да не се изчервяваш, когато я гледаш. Що се отнася до мен, ще бъда винаги такава, каквато съм днес: твоя любовница и твоя съпруга. Обичам те, Раул!

Тя го целуна по челото. Раул вече се беше успокоил и изправяйки се, й каза:

— Ти си и ще останеш дамата на сърцето ми. Аз съм твоят верен рицар. Ето ме, отсега нататък неуязвим, готов да сразя враговете си. Елате, негодяи!… Арсен Люпен, или Раул д’Андрези, излиза на сцената на живота!

Планът на Раул — засега оставяме в сянка името на Арсен Люпен — беше много прост. Между дърветата на овощната градина, от лявата страна на замъка, облегнат точно в средата на каменната ограда, се намираше един от бастионите. Неговата кула беше много ниска, полусъборена и впоследствие възстановена с полегат покрив, който се губеше под вълни от разцъфнал бръшлян. Раул никак не се съмняваше, че на събранието, обявено за четири часа следобед, за него не би могло да има място в голямата вътрешна зала, в която баронът приемаше арендаторите на земите си. Той беше забелязал, че един доста широк отвор, стар прозорец или въздухоотводна тръба, бе разположен откъм полето.

Лесно изкачване за един толкова ловък младеж! Излязъл от замъка, Раул запълзя под бръшляна, покатери се благодарение на дебелите клони и достигна до удобния отвор в стената. Отворът бе достатъчно широк, за да може да се скрие в него човек. Така, застанал на пет метра от земята и с глава, маскирана от листака, Раул не можеше да бъде видян, но от своя страна виждаше цялата зала — доста голямо помещение, мебелирано с двадесетина стола, една маса и една широка църковна скамейка.