Морис Льоблан: Графиня Дьо Калиостро

Четиридесет минути по-късно в залата влезе баронът с един от своите приятели. Раул не се беше излъгал в предвижданията си.

Барон Годфроа д’Етижу имаше мускулатура на панаирджийски борец и лице с цвят на тухла, обкръжено с огърлица от руса брада. Придружителят, братовчед на барона и познат на Раул, се казваше Оскар дьо Бенето. Той имаше типичното държание на нормандски селски големец. Такова впечатление обикновено добиваше човек, когато го види, но нека бъдем извинени — с едно изключение: простащината и недодялаността бяха в по-голяма доза. Сега и двамата изглеждаха силно възбудени.

— Бързо — каза баронът. — Вопалиер, Ролевил и д’Опегар ще ни догонят. В четири часа ще дойде Боманян, който ще доведе принц д’Аркол и Дьо Брие през градината, на която отворих голямата порта… и после…и после…ще я докарат… ако, за наше щастие, падне в клопката.

— Тихо — прошепна Бенето.

— Защо? Тя е поръчала карета. Каретата ще бъде там и тя ще се качи. Д’Ормон, който е кочияш, ще я доведе. След като мине странноприемницата „Четирите крака“, отваря и укротява дамата, като хубаво я завързва. Всичко това е съдбоносно и пропуск не трябва да има.

Те се бяха приближили до мястото, над което Раул подслушваше. Бенето прошушна:

— И после?

— После, обяснявам на нашите приятели ситуацията, ролята на тази жена…

— Сигурен ли си, че можеш да им повлияеш, когато започне съденето?…

— Дали ще им повлияя или не, резултатът ще бъде един. Боманян го изисква. Можем ли да откажем?

— Ах! — възкликна Бенето. — Този човек ще погуби всички ни.

Барон д’Етижу вдигна рамене.

— Необходим ни е един мъж като него, за да се борим срещу една жена като нея. Приготви ли всичко?

— Да, двете лодки са на плажа, под стълбището на кюрето. По-малката е издънена и десет минути след като бъде спусната във водата, ще потъне.

— Натовари ли я с камък?

— Да, с един голям и объл камък, пробит, за да се привърже за него въжето.

Те се отдалечиха.

Нито една от произнесените думи не се беше изплъзнала от слуха на Раул д’Андрези и нямаше нито една, която да не беше увеличила неговото любопитство.

„По дяволите! — мислеше той. — Не ще отстъпя моята ложа на първи балкон за нито една империя. Какъв юначага! Говори за убийство така спокойно, като че ли си сменя яката на ризата.“

Годфроа д’Етижу го учудваше най-вече с това, как може нежната Кларис да бъде дъщеря на особа като неговата — мрачна и безцеремонна. Каква цел тласкаше барона? Омраза, алчност, желание за отмъщение, жестоки инстинкти? Той му напомняше средновековен палач, който е готов на всякакви ужасни постъпки. В полутъмната зала пламъците на факлите играеха по лицето му и багреха русата брада.

Другите трима от поканените пристигнаха едновременно. Раул ги беше срещал често, защото бяха близки на господарите на имението. Един път седнали, те обърнаха гръб на двата прозореца, които едва осветяваха залата, и техните лица останаха в полумрак.

До четири часа бяха влезли само още двама души. Единият, възрастен, с осанка на военен, беше стегнат в редингот и имаше брадичка а ла Наполеон III. Той се спря на прага.

Всички обаче станаха, за да отидат при другия, когото Раул не се поколеба да прецени като автор на анонимното писмо, този, когото чакаха и който бе споменат с името Боманян.

Макар че единствен той нямаше нито титла, нито благородническа частица пред името си, го приеха като предводител. Това се отгатваше също и по неговото държане на превъзходство и по властния му поглед. Гладко обръснато лице, хлътнали бузи, великолепни черни очи, одушевени от страст, нещо строго и същевременно аскетично в маниерите — той приемаше уважението като нещо обикновено, нещо, с което е свикнал и не му обръща внимание. Такова държане обикновено прозира в маниерите на висшите църковни служители.

След като беше посрещнат и всички отново седнаха, той небрежно помоли да бъде извинен заради един от приятелите си, когото не бе успял да доведе — граф Дьо Брие, — и пристъпи към своя придружител, за да го представи на останалите.

— Принц д’Аркол…Знаехте, нали?… Че принц д’Аркол е един от нашите, но случайността бе пожелала да отсъства при предишните ни събирания. Че неговото дело се изпълнява надалеч и по най-успешен начин, впрочем. Днес показанията му ще са ни крайно необходими, тъй като вече на два пъти през 1870 година принц д’Аркол срещна „адското създание“, което ни застрашава.

Раул веднага си направи сметка и остана крайно разочарован: „адското създание“ трябваше да е прехвърлило петдесетте, тъй като стълкновенията му с принца бяха станали преди двадесет и четири години.