Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Г-н Кеселбах се спря внезапно на прага на салона, хвана ръката на своя секретар и прошепна разтревожено:

— Шампан, пак е влизано тук.

— Хайде, хайде, господине — възрази секретарят-лично Вие току-що отворихте вратата на вестибюла, а докато обядвахме в ресторанта ключът, беше в джоба Ви.

— Шампан, пак е влизано тук — повтори Кеселбах.

Той посочи пътническата чанта върху камината.

— Ето, има доказателство. Чантата беше затворена. А сега не е.

Шампан възрази:

— Сигурен ли сте, че сте я затворили, господине? Впрочем в тази чанта има само евтини дреболии, тоалетни принадлежности…

— Да, защото благоразумно извадих портфейла си, преди да излезем… иначе… Да, пак Ви повтарям, Шампан, тук е влизано, докато обядвахме.

На стената имаше телефонен апарат. Той вдигна слушалката.

— Ало… Обаждат се за сметка на г-н Кеселбах… апартамент 415… Точно така… госпожице, свържете ме с префектурата на полицията, ако обичате… Службата за сигурност… Вие знаете номера, нали? Добре, мерси… Чакам на телефона.

Минута по-късно той продължи:

— Ало? Ало? Бих искал да кажа няколко думи на г-н Льонорман, началника на Службата за сигурност. Обажда се господин Кеселбах… Ало? Ами да, господин началникът на Сигурността знае за какво става дума. С негово разрешение се обаждам… Ах, няма го… С кого имам честта да говоря? С г-н Гурел, полицейски инспектор… Но струва ми се, че Вие господин Гурел присъствахте на разговора ми с г-н Льонорман… И тъй, господине, същото нещо се повтори и днес. Влизано е в апартамента, който заемам. И ако дойдете още сега, може би ще успеете да откриете по следите… След час-два? Отлично. Попитайте само за апартамент 415. Още веднъж благодаря!

Минавайки през Париж, Рудолф Кеселбах — „кралят на диаманта“ или както още го наричаха „господарят на носа“, мултимилионерът Рудолф Кеселбах (богатството му се оценяваше на сто милиона) вече цяла седмица заемаше апартамент 415 на четвъртия етаж на хотел „Палас“, състоящ се от три стаи. Двете по-големи от тях — салонът и спалнята бяха отдясно и гледаха към булеварда, а третата — отляво, използвана от секретаря Шампан, беше с изглед към улица „Жюде“. Непосредствено след нея бяха запазени още пет за госпожа Кеселбах, която трябваше да пристигне от Монте Карло, където се намираше в момента, още преди първия знак на мъжа си да се присъедини към него.

Рудолф Кеселбах закрачи загрижено напред-назад. Той беше висок мъж, със свежо все още младо лице, комуто мечтателните светлосини очи зад златните очила придаваха кротък и стеснителен вид, който контрастираше с енергичното квадратно чело и изпъкналите скули.

Той отиде до прозореца — беше затворен. Впрочем, как са могли да се промъкнат оттам? Отделният балкон, който опасваше апартамента, свършваше вдясно, а отляво той беше отделен от каменния прорез на балконите откъм улица „Жюде“.

Той мина в спалнята си — между нея и съседните стаи нямаше никаква връзка. Отиде в стаята на своя секретар — вратата, която водеше към петте стаи, запазени за госпожа Кеселбах, беше заключена, а резето — спуснато.

— Нищо не разбирам, Шампан, вече много пъти установявам тук неща… странни неща, нали? Вчера беше пипан бастунът ми… Онзи ден — книжата ми… и все пак нима е възможно?

— Невъзможно е, господине — отговори Шампан, чието невъзмутимо лице на почтен човек не издаваше никакво безпокойство. — Вие предполагате, това е всичко… нямате никакво доказателство… само впечатления… А освен това в този апартамент може да се проникне само през вестибюла. А Вие поръчахте специален ключ в деня на пристигането и само Вашият прислужник Едуард има дубликат. Имате ли му доверие?

— По дяволите… Та той е на служба при мен вече десет години… Но Едуард обядва по същото време, когато обядваме ние, а това е грешка. Занапред той ще трябва да слиза едва след като се върнем.

Шампан повдигна леко рамене. Несъмнено „Господарят на носа“ ставаше малко странен с необяснимите си страхове. На какъв риск може да е изложен човек в хотел, още повече когато не носи със себе си или близо до себе си нищо ценно, никаква голяма парична сума?

Чуха, че се отваря вратата на вестибюла. Беше Едуард.

Г-н Кеселбах го повика.

— В ливрея ли сте, Едуард? А, добре! Днес не очаквам посещение. Е, Едуард… а не, ще имам посещение, ще дойде господин Гурел. Дотогава стойте във вестибюла и наблюдавайте вратата. Ние имаме сериозна работа с г-н Шампан.