Морис Льоблан: 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Марко, миличък, остави на мира листчето, не пипай нито касетката, нито диамантите. След десет минути ще свърша с моя човек. След двадесет минути съм при теб… А, чакай, изпрати ли ми колата? Отлично. Доскоро виждане!

Той постави слушалката на мястото й, отиде във вестибюла, после в спалнята, провери дали секретарят и прислужникът не са разхлабили въжетата си и че, от друга страна, не ги грози опасност да се задушат от кърпите, натикани в устата, им и се върна при своя пленник.

Имаше решителен и неумолим вид.

— Престани да се смееш, Кеселбах. Ако не говориш, толкова по-зле за теб. Реши ли?

— За какво?

— Без глупости. Кажи каквото знаеш.

— Нищо не знам.

— Лъжеш. Какво значи думата Апоон?

— Ако знаех, нямаше да я напиша.

— Така да бъде, но за кого, за какво се отнася? Откъде си я преписал? Откъде имаш това?

Г-н Кеселбах не отговори.

Люпен поде, по-нервно и по-рязко:

— Слушай, Кеселбах, ще ти направя едно предложение. Колкото и богат и важен господин да си, между мен и теб няма голяма разлика. Синът на медникаря от Аугсбург и Арсен Люпен, принцът на обираните, могат да се споразумеят без срам нито за единия, нито за другия. Аз крада от апартаменти, ти крадеш от Борсата. А то е едно и също. Да, Кеселбах, хайде да се сдружим за тази работа. Имам нужда от теб, защото не я познавам. Ти имаш нужда от мен, защото съвсем сам няма да се оправиш. Барбарьо е глупав. Аз съм Люпен. Става ли?

Тишина. Люпен настоя с разтреперан глас:

— Отговори, Кеселбах, става ли? Ако става, ще ти го намеря за четиридесет и осем часа твоя Пиер Льодюк, нали за него става въпрос. Това ли е работата? Хайде, отговори де! Какво е това лице? Защо го търсиш? Какво знаеш за него? Искам да знам.

Той се успокои изведнъж. Сложи ръка на рамото на немеца и каза сухо:

— Само една дума. Да… или не?

— Не.

Той извади от горното джобче на Кеселбах чудесен златен хронометър и го постави на коленете на пленника.

Разкопча жилетката на Кеселбах, отвори ризата, оголи гърдите му и грабвайки стоманения стилет с позлатена дръжка, който се намираше близо до масата, го опря до гърдите на мястото, където биенето на сърцето повдигаше голата плът.

— Питам за последен път.

— Не.

— Господин Кеселбах, часът е три без осем. Ако след осем минути не отговорите, Вие сте мъртъв.

На другия ден сутринта, точно в определения час, комисарят Гурел се яви в хотел „Палас“. Без да спира, пренебрегвайки асансьора, той се изкачи по стълбите. На четвъртия етаж зави надясно, продължи по коридора и звънна на вратата на апартамент 415.

Не се чу никакъв шум и повтори. След няколко безплодни опита се запъти към канцеларията на етажа. Там имаше един метр д’отел.

— Г-н Кеселбах, ако обичате? Вече десет пъти звъня.

— Г-н Кеселбах не е спал тук. Не сме го виждали от вчера следобед.

— А секретарят и прислужникът му?

— И тях не сме виждали.

— В такъв случай и те не са спали в хотела?

— Изглежда.

— Изглежда. Но Вие би трябвало да сте сигурен.

— Защо? Г-н Кеселбах не е на хотел тук, той е у дома си, в своя частен апартамент. Ние не го обслужваме, обслужва го неговият прислужник, и не знаем какво става при него.

— Действително… действително…

Гурел изглеждаше доста объркан. Той беше дошъл с категорични заповеди, с точна мисия, в рамките на която неговият ум можеше да действа. Извън тези рамки той не знаеше добре как да постъпва.

— Ако шефът беше тук… — прошепна той, — ако шефът беше тук…

После си показа картата и изреди титлите си и попита за всеки случай.

— Значи не сте ги виждали да се връщат?

— Не.

— Но ги видяхте да излизат?

— Не съм.

— В такъв случай откъде знаете, че са излизали?

— От един господин, който дойде вчера следобед в 415.

— Един господин с кестеняви мустаци?

— Да. Срещнах го, когато си отиваше към 3 часа. Той ми каза: „Липата от 415 току-що излязоха. Г-н Кеселбах ще спи тази нощ във Версай, в хотел «Резервоар», където можете да му изпратите пощата“.

— А кой беше този господин? В качеството си на какъв говореше?

— Не знам.

Гурел беше разтревожен. Всичко това му изглеждаше доста странно.

— Имате ли ключ?

— Не. Г-н Кеселбах беше поръчал специални ключове.

— Хайде да видим.

Гурел позвъни отново бясно. Нищо. Той се готвеше да си тръгва, когато внезапно се наведе и бързо прилепи ухо до дупката на бравата.

— Чуйте… като че ли… ами да… това е ясно… жалби… стенания… и блъсна силно с юмрук по вратата.