Морис Льоблан: Принцът Жерико

Суматоха цареше на терасата на вила „Мирадор“, разположена над стръмния скосен бряг, ограждащ малък залив от фин чакъл, над който се издигаха червените скали на Естерел. Под развеселените погледи на две млади момичета, един слаб, елегантен млад мъж с жълтеникав тен командваше шофьора и домоуправителя, който сновяха весело между масивните колони на кръглата беседка. По дължината на парапета, по който пълзяха туфи от здравец и бръшлян, бяха подредени половин дузина аркебузи и тенджери с врящ катран.

— Стой! — изкомандва слабичкият млад мъж на име Максим Дютийол. — А сега аркебузите! Доминик… Александър… изберете си оръжия.

Това беше колекция от стари ловни пушки с предно пълнене, открити у някой търговец на вехтории — ръждясали, негодни и смешни.

— Заредени са, господине! — предупреди Александър. Максим подскочи.

— По дяволите! Бъдете предпазливи. Готови ли сте? Александър, разположете се отстрани на укреплението. Доминик, вляво. И двамата в положението на дебнещ стрелец. Отваряйте си очите като морски вълци, нали? И ако забележите в открито море и най-малката фрегата или невернически кораб, потопете ги без угризения на съвестта… А, забравих… оръдието модел Анри IV.

Той домъкна един кюнец, монтиран на две колелета, които издаваха стържещ звук, и го насочи към хоризонта.

— И най-вече внимавайте за вътрешността!

— Каква вътрешност, господине?

— Тази на оръдието. Това е най-деликатната част, душата. Не я докосвайте!

— А ако врагът се изкачи по брега?

— Тогава единият ще го залее с врящия катран, а другият ще го атакува на нож.

Максим подаде сигнал за атака. Той се вълнуваше, тичаше, грижеше се за всичко, поправяше положението на аркебузите, развихряше се като диригент на свръхнеобикновен джаз-оркестър и толкова се вживяваше, че накрая изтощен рухна в един фотьойл, обърнат с лице към момичетата и с гръб към морето.

— Уф! — въздъхна той. — Колко трудно е да си главнокомандуващ! Особено ако страдаш от лошо храносмилане и се храниш само със зеленчуци и макарони!

Слаби, с подстригани коси, придаващи им вид на момчета, Анриет и Жанин Годуен пушеха цигари.

— Май сте уморен, а, бедни приятелю? — каза Жанин.

— Като пребит съм — и повтори: — Като пребит, но спокоен. Ако Жерико, пиратът, атакува тази нощ, както предполагам, той ще се натъкне на моите войници и на моите оръдия. Когато Натали се върне от разходка, колко ще ми бъде благодарна за начина, по който подготвих нейната вила „Мирадор“ за защита! И Вобан не би го сторил по-добре. Какво ще кажете за това?

— Ще кажа, че Натали е луда, щом се е настанила в тази дупка. В разрушена къща, без електричество и телефон! Невъзможно е да повикаш някакъв работник, гарата е на два километра, и никакви къщи на поне петстотин метра наоколо!

Максим възрази:

— Да, но каква гледка!

— Обърнал сте й гръб.

— Именно така винаги трябва да се любуваме на хубавите гледки. И освен това аз ви гледам… Гледам ви и съм сериозно смутен.

— По какъв повод?

— За коя от вас двете трябва да се оженя? От четири месеца тримата флиртуваме в Сен Рафаел, от осем дни Натали Манолсен ни е поканила тук, за да се поразвлечем, а аз не мога да разбера коя от двете харесвам повече.

— Нито дори дали харесвате някоя от нас.

— И това е вярно.

— Тогава хвърлете жребий.

— Не бихте ли могли да ми помогнете?

— Да, като ви откажем и двете. Той сви рамене.

— Недопустима хипотеза. На Максим Дютийол не се отказва.

— Аз — каза Анриет — ще се оженя само за зает мъж. Не държа да ми висите на гърба от сутрин до вечер.

— Та аз тежа толкова малко! Четиридесет и осем килограма.

— От друга страна — каза Жанин, — нямате никакво положение.

— Напротив, даже е много добро. Строител на укрепления. Шут за обществото. Блюдолизец. Остава само да изберете. С малко късмет мога да се оженя и за двете.

— Това е лоша сделка. Нямаме пари. Оженете се по-добре за Натали, тя е сираче и притежава милиони.

— Натали? — извика Максим. — Познавам я много добре. Първо, ние сме далечни братовчеди по линия на майка й, която беше французойка, а освен това вече сме били сгодени.

— Хайде де!

— Тя ме обожаваше.

— Кой прекъсна връзката?

— Аз, по дяволите.

— Защо?

— Тя искаше да й отстъпя една марка от Коста Рика, която беше перлата на колекцията ми. Отказах. Тя ми удари шамар. Аз й развалих кока, а баща й ме ритна по задника.