Морис Льоблан: Принцът Жерико

— На колко години бяхте?

— На осемнадесет.

— На осемнадесет!

— Да, двамата заедно.

— А, добре. А сега, когато е сгодена за Форвил, не ревнувате ли?

Максим се намуси.

— Сгодена за Форвил? Никога. За това вулгарно същество, за този тежкотоварен камион. Това няма да стане, категорично се противопоставям.

Максим Дютийол разви атаката докрай. Обичайният му флегматизъм на фин шегобиец бе сменен от толкова силно възмущение, че съвсем не забеляза пристигането на високо и хубаво момиче, което застина за миг на прага с куп диви цветя в ръце.

То се усмихваше, докато слушаше. Момичето притежаваше този топъл тен, примесен с розов цвят, който упражненията, чистият въздух и слънцето придават на страните на някои жени. Човек можеше да я почувства силна и гъвкава като девойка.

— Добре, щом е тъй — каза тя, когато Максим завърши речта си. — Обичам, когато някой е категоричен и несправедлив. Анриет и Жанин, имайте добрината да подредите тези цветя. Вие сте по-сръчни от мен.

Но тя прекъсна думите си.

— Александър, какво правите там с вашата пушка? А вие, Доминик?

— Наблюдаваме хоризонта, госпожице.

— Хоризонта ли? Господи боже, обзалагам се, че това е пак някоя от вашите шеги, Максим!

Максим се надигна бързо.

— Шега ли, Натали? Но това е предпазливост! Най-елементарна предпазливост!

— По повод на какво?

— Когато човек живее на такова опасно място, където могат да му прережат гърлото, скъпа приятелко, трябва да се вземат мерки.

— Срещу кого?

— Срещу Жерико!

Той се доближи и глухо промълви:

— Безмилостният Жерико е действал миналата седмица по италианското крайбрежие. Предвидлив съм, нали? Е добре, открих съвсем подозрителни отпечатъци на стъпки около вилата. Дебнат ни. Жерико се подготвя за атака.

— Откъде, господи! — отвърна тя, смеейки се. — Та терасата е построена на отвесна скала.

— Ами стълбите, нещастнице? — извика Максим. — Щурмовите стълби! Абордаж откъм морето! Бесилки! Мъчения! Дяволът и цялата му шайка! Не мислите ли за това, Натали?

— Мисля за това, че съм вървяла три часа из Естерел, Максим, че умирам от глад, и че Доминик ще подреди всичко отново преди идването на Форвил.

— Идването на Форвил ли? Но това е катастрофа! — запротестира Максим. — Как, вашият тежкотоварен Форвил, това проклето същество ще ни се стовари на гърба.

— Да, с един мой приятел, по-скоро стар приятел на баща ми, доктор Шапро, когото вие познавате, Максим. Този, дето написа хубавите етюди по психология. Те ще продължат за Марсилия веднага след чая и след като чуят серенадата, която току-що организирах в чест на Форвил.

— Каква серенада?

— На италиански музиканти, които вече бях срещала в хотел Трайас.

Максим сграбчи ръцете й с ужас.

— Италиански певци? Искаш да кажеш шпиони на Жерико? Значи не сте чела вестниците и не знаете, че го предшестват пратеници, които разузнават местата?

Натали го погледна. Този път той говореше сериозно. Анриет и Жанин изглеждаха смутени.

— Чакай, Максим — каза едната от тях, — накрая ще ни разтревожиш.

— Няма да е напразно. Във всеки случай живо настоявам тези лица да бъдат отстранени.

— Много е късно — каза Натали.

— Много късно ли? Надявам се, че не сте ги поканили да влязат.

— Напротив.

— Какво?

— Богородице, та те звъняха на вратата. Разпоредих се да им отворят.

— Ах! — простена Максим с мелодраматичен тон. — Врагът е в крепостта. Ние сме загубени!

Красотата на Натали Манолсен се пораждаше както от абсолютната безупречност на чертите й, така и от техния израз. Високомерна и съблазнителна, тя предизвикваше възхищение, без сама да го търси. Без, никаква кокетност, тя имаше вид на разцъфнало цвете. В нея нямаше никаква поза, а гордостта и благородството намираха израз в простото й и естествено държане. Косите й изглеждаха кестеняви или руси в зависимост от отраженията на светлината. Хубавите й очи бяха сини.

Останала без майка, по произход французойка, още като дете тя беше оставена на грижите на гувернантки и учителки, докато баща й пътуваше безспир. Г-н Манолсен, швед по произход и американец по рождение, беше от тези влюбени във Франция люде, които имаха любезността по време на инфлацията да я облекчат от куп ненужни неща като картини, предмети на изкуството, антики, златни монети. Агентите му събираха безразборно тези неща и ги изпращаха в САЩ. Между другото почтен човек, но безсърдечен, той малко се занимаваше с дъщеря си, която виждаше рядко според случайностите на пътуванията му.