Морис Льоблан: Принцът Жерико

— Господарят на убийствата — присмя се Форвил, — на изнасилванията, на кланетата, на мъченията, на грабежите… разбойник от средновековието!

— Не ви го представям като архангел. Но все пак, когато един човек става пират в наше време и с един май откраднат в Турция стар английски крайцер тероризира целия средиземноморски свят, то признайте, че този човек е забележителен!

Форвил сви рамене. Все пак доктор Шапро, който беше развеселен от разпалеността на Натали, подхвана отново:

— Добре тогава, щом желаете нещо приказно и екстравагантно, като не напускате действителността, тогава аз мога да ви предложа още по-странен герой, Натали.

— По-странен от Жерико?

— В много по-висока степен.

— Хайде де!

— Както имах честта да ви го кажа. Жерико е мит, личност, деформирана от въображението… докато моят герой е стъпил здраво на краката си.

— И как се нарича този ваш герой?

— Барон Елен Рок.

— Елен Рок ли? Та това не е име! Така може да се нарича градина, например фееричната градина на възвишението в Антиб.

— Във всеки случай той се назовава с това име.

— Но как в действителност се нарича той?

— Това никой не знае, и на първо място той самият.

— Какво? Вашият герой не знае истинското си име?

— Точно така.

— Но тогава какво представлява този индивид?

— Това е индивид, загубил миналото си.

Всички се струпаха около доктор Шапро. Натали жадуваше да научи нещо повече. Максим си спомни, че му бяха говорили за този странен персонаж, а сестрите Годуен го бяха забелязали един ден в Ница на крайбрежния булевард сред тълпа от хора, желаещи да го видят.

— Това, което ще ви кажа или по-скоро ще резюмирам — започна докторът, — не почива на легенди и не произлиза от преувеличения както в случая с Жерико. Повтарям ви, че колкото и странно да изглежда, това е самата истина. Научих историята не от непознати, а от един свидетел, който е бил замесен в нея по най-пряк начин… един от моите колеги, пенсионер като мен и мой съсед, доктор Верлаж.

Значи преди някакви си двадесет или двадесет и два месеца кораб на Източната компания се връщал от Индокитай и навлизал във водите на Ница. Морето било развълнувано, а видимостта много лоша заради облаците. И ето дежурният офицер сигнализирал малко преди да достигнат нос Антиб, че вижда нещо да се носи по вълните, нещо като отломък. И почти веднага всички забелязали, че на отломъка се различава човешка фигура.

— На труп — прекъсна го Максим с мрачен вид.

— Бога ми — продължи докторът, — изглежда, че човешкото същество, което прибрали на борда десет минути по-късно, в безсъзнание, бледо, със струпеи кръв по брадата, не е било далеч от това състояние и е трябвало истинско чудо от енергия, за да може този умиращ да се вкопчи в останките на лодката, от които са го откъснали.

— И все пак — отбеляза Максим — този труп е бил жив…

— Бил е жив. Колегата ми Верлаж, който се е намирал на борда като лекар и това е било последното му пътуване, е констатирал, че сърцето бие и че въпреки изключително сериозните рани корабокрушенецът може би щял да оживее.

— Случайни наранявания или такива, предизвикани от престъпни намерения? — попита Максим, като се правеше на полицай.

— Престъпни намерения без никакво съмнение. Рана с нож в рамото, не много дълбока, а по черепа удар с бухалка, който би убил всяко същество, но не и изключителен човек като този.

— Изключителен с какво?

— Именно с издръжливостта си. Верлаж често ми е казвал, че не е виждал по-красив човешки екземпляр, надарен с такава мускулатура и с такава невероятна жизненост. Пренесен едва ли не в агония в една марсилска клиника, той се възстановил пред погледа на доктора с бързина, която почти се равнявала на чудо.

— Откъде идвал? — попита Натали. — Кой е бил?

— Загадка. Ударът, който е получил, е бил толкова силен, че нищо не си спомнял.

— В началото, да… Но след това?

— След това? След три седмици изчезнал.

— А? Какво казвате?

— Един късен следобед дежурната сестра, влизайки в стаята му, не намерила никого. Той напуснал леглото си и избягал през прозореца, разположен на първия етаж на една пуста улица.

— Без дума за сбогом? Без да остави нищо?

— Напротив, оставил запечатан плик е надпис: „Като благодарност.“ Вътре имало десет банкноти по хиляда франка. Впрочем, като го спасили, той бил облечен само в дрипи, а в тях нямало никакви банкноти, нито дори късче хартия. Освен това той не напускал леглото си и не говорел с никого.