Морис Льоблан: 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Сериозната работа продължи няколко минути, през които г-н Кеселбах прегледа пощата, хвърли поглед на три-четири писма и посочи как да им се отговори. Но изведнъж Шампан, който чакаше с вдигнато перо, забеляза, че г-н Кеселбах не мисли за пощата, а за нещо друго.

Той държеше в ръка черна топлийка, огъната като кукичка за въдица, и я разглеждаше внимателно.

— Шампан — каза той — вижте какво намерих на масата. Очевидно тази изкривена топлийка означава нещо. Ето едно доказателство, едно веществено доказателство. И вече не можете да претендирате, че не е влизано в този салон. Защото в крайна сметка тази топлийка не е дошла тук самичка.

— Разбира се, че не е — отговори секретарят, — а благодарение на мен.

— Как?

— Да, тази топлийка прикрепваше моята вратовръзка към яката ми. Свалих я снощи, докато Вие четяхте, и съм я изкривил машинално.

Г-н Кеселбах, дълбоко засегнат, стана, направи няколко крачки и спря:

— Няма съмнение, че се смеете, Шампан… и сте прав… Не споря, аз съм малко… ексцентричен след последното ми пътуване до Носа. Защото… да… Вие не знаете, че в живота ми има нещо ново… един чудесен проект… нещо огромно… което все още виждам само в мъглата на бъдещето, но което все пак се очертава… и което ще бъде колосално… Ах, Шампан, не можете да си представите! Парите не ме интересуват, аз имам… имам много… Но това е нещо повече, това е могъщество, сила, власт. Ако действителността съответства на моите предчувствия, аз ще бъда не само „Господарят на носа“, а господар и на други кралства… Рудолф Кеселбах, синът на медникаря от Аусбур, ще върви наравно с много хора, които досега го гледаха отвисоко… Той дори ще ги изпревари, бъдете сигурен… и ако…

Той млъкна, погледна Шампан сякаш съжаляваше, че е казал повече отколкото трябва и все пак, увлечен от своя устрем, завърши:

— Сега разбирате, Шампан, защо се безпокоя. В главата си нося идея, която струва скъпо… и може би някой подозира… и ме следи… убеден съм в това…

Звънецът звънна.

— Телефонът — каза Шампан.

— Дали случайно — прошепна Кеселбах — не е…

Той взе слушалката.

„Ало… Кой се обажда? Полковникът ли… А, да, аз съм… Нещо ново. Отлично… В такъв случай чакам Ви?… Ще дойдете с Вашите хора ли? Отлично… Ало! Не, няма да ни безпокоите… ще дам необходимите разпореждания… Толкова ли е сериозно… Повтарям Ви, че заповедта ще бъде категорична… секретарят и прислужникът ще пазят вратата и никой няма да влезе. Знаете пътя, нали? Следователно не губете нито минута.“

Той окачи слушалката и каза незабавно:

— Шампан, ще дойдат двама господа… Да, двама мъже… Едуард ще ги въведе…

— Но… г-н Гурел… комисарят…

— Той ще дойде по-късно… след един час… А освен това те могат все пак да се срещнат. Следователно, кажете на Едуард да отиде още сега на рецепцията и да предупреди. Няма ме за никого… освен за двамата господа — полковника и неговия приятел и за господин Гурел. Да запишат имената им.

Шампан изпълни заповедта. Когато се върна, той завари г-н Кеселбах с плик в ръка или по-скоро малка чантичка от черен марокен несъмнено празна, ако се съди по вида й. Той сякаш се колебаеше и не знаеше какво да прави с нея, дали да я сложи в джоба си или да я остави на друго място.

Накрая се приближи до камината и хвърли кожения плик в пътната си чанта.

— Да свършим с пощата, Шампан. Имаме десет минути. Ах, писмо от г-жа Кеселбах. Защо не сте ми казали за него, Шампан? Нима не сте познали почерка й?

Той не скриваше вълнението, което изпитваше при докосването и съзерцаването на листа хартия, който жена му беше държала в ръцете си и на който бе поверила малко от интимните си мисли. Той вдъхна парфюма на плика и като го разпечати, зачете бавно, полугласно и на откъси, които Шампан разбираше:

— Малко уморена… не излизам от стаята… отегчавам се… кога ще мога да дойда при Вас? Вашата телеграма ще е добре дошла…

— Изпратихте ли телеграмата сутринта, Шампан? В такъв случай госпожа Кеселбах ще бъде тук утре, сряда.

Той изглеждаше много радостен, сякаш товарът на неговите дела олекна изведнъж и го освободи от всички тревоги. Потри ръце и пое дълбоко въздух като силен мъж, уверен, че ще успее, като щастлив човек, който имаше щастие и сили да се защитава.

— Звъни се, Шампан, звънна се във вестибюла. Идете да видите.

Но Едуард влезе и каза:

— Двама господа търсят господина. Това са лицата…

— Знам. Във вестибюла ли са?

— Да, господине.

— Затворете отново вратата на вестибюла и не я отваряйте повече… Освен на г-н Гурел, комисаря от Сигурността. Вие, Шампан, доведете тези господа и им кажете, че първо искам да поговоря с полковника, само с полковника.