Морис Льоблан - Дванайсетте „африканки“ на Бешу

— Откраднати!?

— Да, от стаята ми, преди половин час.

— Дявол да го вземе! Но какво търсят моите „африканки“ в стаята ви?

— Вчера взех пакета от сейфа си в „Креди лионе“, за да го депозирам в друга банка. За по-удобно. Ала сбърках…

Бешу стовари желязната си ръка върху рамото му.

— Вие отговаряте, Гасир. Ще трябва да ме обезщетите.

— С какво? Аз съм разорен.

— Разорен ли? А тази къща?

— Ипотекирана е изцяло.

Двамата мъже заскачаха и закрещяха един срещу друг. Портиерката и тримата служители също бяха загубили самообладание и препречваха пътя на две млади момичета, наемателки от третия етаж, които искаха да излязат от къщата на всяка цена.

— Никой няма да излиза! — крещеше Бешу извън кожата си. — Никой, докато не се намерят дванайсетте ми „африканки“!

— Май не е зле да повикаме някого да ни помогне — предложи Гасир. — Чиракът на месаря… бакалинът… това са все надеждни хора.

— Дума да не става! — произнесе Бешу. — Ако ни потрябва помощ, ще се обадим в агенция „Барнет“ на улица „Лаборд“. А после ще подадем оплакване. Но това значи загубено време. Трябва да действуваме веднага.

Той се опита да се овладее, тъй като положението му на полицейски началник изискваше да запази спокойствие. Но нервните жестове и изкривената уста издаваха крайното му смущение.

— Хладнокръвие! — каза той на Гасир. — В края на краищата положението е в ръцете ни. Никой не е излизал оттук. Следователно трябва да намерим моите дванайсет „африканки“, преди да са ги измъкнали. Това е най-важното.

Той разпита двете момичета. Едното, машинописка, преписваше в стаята си циркуляри и доклади. Другото даваше уроци по флейта, също в стаята си. И двете искаха да направят покупки за обед.

— Много съжалявам — отговори неумолимият Бешу, — но тази сутрин пътната врата ще остане затворена. Мосю Гасир, двама от вашите служители трябва да стоят непрекъснато там. Третият ще изпълнява поръчки на наемателите. След обед те ще могат да излизат, но с мое разрешение, и всички пакети, кутии, мрежи за покупки и съмнителни вързопи ще бъдат внимателно претърсвани. Ето това са разпорежданията ми. А ние, мосю Гасир, да се залавяме на работа! Портиерката ще ни води.

Разположението на стаите улесняваше обиска. Сградата беше на три етажа. На всеки етаж имаше по един апартамент, тоест общо четири с партера, който в момента беше незает. На първия живееше мосю Гасир. На втория — мосю Туфемон, депутат, бивш министър. На третия, разделен на два малки апартамента — мадмоазел Льогофие, машинописка, и мадмоазел Авлин, учителка по флейта.

Тази сутрин депутатът Туфемон бе тръгнал в осем и половина за камарата, където председателствуваше някаква комисия, и тъй като жилището му се почистваше от една съседка, която идваше чак към обед, трябваше да го почакат да се върне. Но квартирите на двете госпожици бяха грижливо претърсени. След това огледаха всички кътчета на тавана, където се качиха със стълба, после дворчето, а накрая и апартамента на самия мосю Никола Гасир.

Не намериха нищо. Бешу мислеше с тъга за своите дванайсет „африканки“.

Към обед депутатът Туфемон се прибра. Сериозен парламентарист, носещ тежката си чанта на бивш министър, той беше уважаван от всички партии за голямото си трудолюбие, а от редките му, но решителни интерпелации трепереха всички правителства. С отмерена стъпка той се запъти да вземе кореспонденцията си от портиерската стаичка, където Гасир го посрещна и му разказа за кражбата, на която бе станал жертва.

Депутатът Туфемон го изслуша със съсредоточеното внимание, което изглежда отдаваше и на най-незначителните неща, обеща съдействието си в случай, че Гасир реши да подаде оплакване, и настоя да претърсят апартамента му.

— Кой знае — рече той, — някой може да е влязъл с шперц.

Направиха обиск. И пак нищо. Работата явно не вървеше на добре; Гасир и инспекторът се мъчеха да повдигнат взаимно духа си с успокоителни фрази, но те звучаха фалшиво.

Решиха да се подкрепят в едно малко кафене, разположено, разбира се, отсреща, тъй че да могат да държат къщата под око. Но Бешу не беше гладен: дванайсетте „африканки“ му тежаха на стомаха. Гасир се оплака от виене на свят. Тъй че двамата се заловиха да разглеждат въпроса от всички страни, за да търсят някакъв лъч на надежда.

— Много просто — каза Бешу. — Някой се е промъкнал у вас и е откраднал акциите. Но тъй като този „някой“ не е могъл да се измъкне, значи е още в къщата.