Морис Льоблан: Загадъчният дом

— Едновременно ли? Арлет, а защо са ти?

— Любовта, за да бъда щастлива.

— Ами парите?

— Не знам точно защо. Имам мечти и амбиции, за които често съм ви говорила. Искам да бъда много богата… Не за себе си… по-скоро заради другите… Заради вас, мои малки… Искам…

Тя каза по-тихо, с усмивка:

— Това са глупости. Детски мечти. Искам да имам много пари, които да не са мои, но с които да мога да си служа. Например да бъда директорка или собственица на голяма шивашка къща, в която да въведа нов ред, много удобства… И най-вече: зестри за работничките… Да, за да може всяка от вас да се омъжи по желание…

Тя мило се смееше на своята неосъществима мечта. Другите бяха сериозни. Една си избърса очите. Арлет продължи:

— Да. Зестри, истински зестри в пари… Не съм много учена. Нямам дори основно образование. Но написах едно изложение за моите идеи, с цифри и правописни грешки. На двадесет години всяка ще има своя зестра… После дрешки за първото дете… И после…

— Арлет, на телефона!

Директорката на ателието бе отворила вратата и викаше младото момиче.

То тутакси се изправи, бледо и разтревожено.

— Мама боледува — произнесе.

Знаеше се, че при шивача Шерниц на работниците предаваха само сериозните съобщения за нещастие и смърт. Знаеше се също, че Арлет обожава майка си, че е незаконно дете и че има две сестри, бивши манекенки, избягали в странство с мъже.

В мълчанието, което последва, Арлет пристъпваше със страх.

— Побързай! — настоя директорката.

Телефонът бе поставен в съседната стая. Натрупани на полуотворената врата, момичетата я чуха как разтревожено произнася:

— Мама е болна, нали? Пак ли сърцето? Ало, кой е насреща?… Вие ли сте, госпожа Лувен?… Не ви познах гласа… А, доктор ли? Доктор Брику, улица „Мон Табор“ номер три бис?… Предупреди ли го? И аз трябва да дойда с него? Добре, тръгвам.

Без дума повече, цяла разтреперана, Арлет грабна шапката си и изскочи. Другарките й се скупчиха при прозореца и на светлината на лампата видяха как тича, гледайки номерата. Чак накрая, вляво, сигурно пред номер три бис, спря. Там имаше автомобил, а на тротоара стоеше господин, на който се виждаха само силуетът и светлите гамаши. Сне шапката си и й заговори. Тя се качи в автомобила. Той също и колата изчезна към другия край на улицата.

— — Интересно — каза една манекенка, — всеки ден минавам оттам. Никога не съм видяла да има докторска табела на някоя къща. Доктор Брику на три бис. Знаеш ли такъв?

— Не знам. Може фирмата да е на вътрешната врата.

— Във всеки случай можем да проверим в кварталния телефонен указател, а също и в указателя за целия Париж — каза директорката.

Бързо отидоха в съседната стая, взеха от масичката двата указателя и с треперещи ръце ги запрелистваха.

— Ако на три бис живее някой си доктор Брику или какъвто и да е друг доктор, то той няма телефон — заяви едно от момичетата.

— В цял Париж няма никакъв доктор Брику. Нито на улица „Мон Табор“, нито другаде — добави друго момиче.

Настана раздвижване и смут. Всяка изказваше предположение, говореше. Работата изглеждаше загадъчна. Директорката се почувства задължена да предупреди Шерниц и той дойде начаса. Беше блед, грозен, облечен като хамалин съвсем млад човек, който към всичко се отнасяше със спокойствие и твърдеше, че може веднага да определи точно какво да се извърши, за да се избегне някоя евентуалност.

— Няма нужда от мислене. Право на целта и никога излишни думи.

Той хладнокръвно взе слушалката и поиска един номер. Когато го получи, каза:

— Ало… Домът на госпожа Режин Обри ли е?… Съобщете на госпожа Режин Обри, че Шерниц, шивачът Шерниц, иска да говори с нея. Добре.

Почака, после додаде:

— Да, госпожо, шивачът Шерниц. Макар че нямам честта да бъдете моя клиентка, смятам, че трябва да се отнеса до вас. Ето какво. Едно момиче, което работи при мене като манекенка… Ало?… Да, става дума за Арлет Масол. Вие сте твърде любезна. От своя страна трябва да ви кажа, че аз гласувах за вас… Вашата рокля онази вечер… Но позволете направо към целта. По всичко изглежда, че Арлет Масол е отвлечена тази вечер, и то от същия тип, който ви отвлече вас. Ето защо помислих, че имате интерес, вие и лицата, дето ви съветват, да узнаете тази работа… Ало… Чакате полицая Бешу ли? Отлично… Точно така, госпожо. Веднага идвам да ви съобщя каквото трябва.

Шивачът Шерниц остави слушалката и докато излизаше, каза:

— Само така трябваше да се постъпи…