Морис Льоблан - Тайнственото око

— Докато трябваше?… — заинтригуван попита Прасвил.

Господин Никол се смееше от сърце.

— Докато трябваше просто да се вземе окото на Добрек, око, „издълбано отвътре по такъв начин, че да образува едно невидимо и непроницаемо скривалище“. Ето го…

Господин Никол отново извади от джоба си същия валчест предмет и почука с него по масата. Прасвил промърмори:

— Стъклено око…

— Боже мой, да — извика господин Никол. — Стъклено око! Обикновена запушалка от шише за вода, поставена в орбитата вместо око, или, ако предпочитате, кристална запушалка, но този път истинската, която той прикриваше с два чифта очила. Тя съдържаше и съдържа всемогъщия талисман на Добрек.

Прасвил наведе глава и сложи ръце пред лицето си така, че да прикрие руменината, която го беше избила. Списъкът на двадесет и седемте почти беше в ръцете му. Той беше пред него, на масата. Като надви смущението си, Прасвил непринудено попита:

— Значи, списъкът още е вътре?

— Поне така предполагам — отвърна господин Никол.

— Как! Вие само предполагате…

— Не съм отварял скривалището, запазвайки тази чест за вас, господин главен секретар.

Прасвил протегна ръка, грабна предмета и го разгледа. Това беше великолепно подобие на око, тъй че кристалът, зеницата и роговата ципа не можеха да се различат от истинските. Той веднага забеляза, че задната част можеше да се мести. Прасвил леко натисна. Окото бе кухо. Вътре лежеше свита на тръбичка хартия. Той я разви и без да обръща внимание на имената, почерка и подписа, вдигна ръце и обърна хартийката към светлината на прозорците.

— Кръстчето има ли го? — попита господин Никол.

— Да — отвърна Прасвил. — Този списък е истинския.

Прасвил остана с вдигнати към прозореца ръце, като мислеше какво трябваше да направи. После наново нави хартийката, сложи я в кристалната запушалка и мушна запушалката в джоба си.

— Убедихте ли се?

— Напълно.

— Следователно, сме съгласни?

— Да.

Настъпи мълчание. Двамата мъже се гледаха изпитателно. Господин Никол имаше вид на човек, който очаква разговора да продължи. Скрит зад отрупаната с книги маса, Прасвил държеше в едната ръка револвера си, а с другата опипваше копчето на електрическия звънец. Той чувствуваше удоволствие от цялата сила на положението. Беше господар на Люпен!

„Ако помръдне — мислеше той, — ще насоча револвера към него и ще звънна. Ако ме нападне, ще стрелям.“

Господин Никол подзе:

— Тъй като сме съгласни, господин главен секретар, мисля, че бихте могли да побързате. Екзекуцията ще бъде изпълнена утре, нали?

— За утре.

— В такъв случай, аз ще почакам тук.

— Ще почакате? Какво?

— Отговорът на Елисейския дворец.

— А! Някой трябва да ви донесе отговор?

— Да.

— Кой?

— Вие, господин главен секретар.

Прасвил поклати глава.

— Не разчитайте на мен, господин Никол.

— Наистина ли? — учуден попита господин Никол. — Мога ли да зная причината?

— Промених своето мнение. Смятам, че при сегашното положение на нещата, след нощния скандал всеки опит да се направи нещо за Жилбер ще бъде безуспешен. Освен това, застъпването в Елисейския дворец при предлаганите от вас условия представлява истински шантаж. В него решително отказвам да взема участие.

— Ваша работа, господине. Вчера вие не проявихте никакво колебание. Тези угризения на съвестта, макар и късни, ви правят чест. Но, господин главен секретар, тъй като вие развалихте договора, моля да ми върнете списъка на двадесет и седемте.

— За какво ви е той?

— За да се обърна към друг посредник.

— Няма смисъл. Жилбер е загубен.

— О, не. Напротив, смятам, че след нощната случка, в която Вошери беше убит, няма нищо по-лесно от помилването на Жилбер. Всеки би могъл да намери, че това ще е справедлив и хуманен акт. Върнете ми списъка.

— Не.

— Господине! Паметта ви е къса, пък и съвестта ви не е особено чувствителна. Вие забравихте вчерашните си задължения.

— Вчера имах работа с господин Никол.

— Така ли? А аз кой съм?

— Вие не сте господин Никол. Трябва ли да кажа истинското ви име?

Господин Никол не отговори. Той тихичко се засмя, сякаш обрата, който вземаше разговорът, му доставяше особено удоволствие. Прасвил почувствува безпокойство като видя този изблик на веселост. Той стисна здраво оръжието и се попита дали не е време да повика някой на помощ.

— И тъй, господин Прасвил, вие знаете кой съм аз, и все пак имате смелостта да играете с мен подобна игра?