Морис Льоблан - Тайнственото око

— На тази цена Воранглад ми продаде писмата.

— После?

— Второ: да напуснете заемания от вас пост след шест месеца.

— Да напусна мястото си? Но защо?

— Защото е безнравствено да се заема един от най-отговорните постове на префектурата от човек, съвестта на когато не е чиста. Изберете си място на депутат, на министър или на портиер. Но главен секретар на префектурата, не. Само това, не. Вдъхва ми отвращение.

Прасвил поразмисли. Много му се щеше да смаже противника си. Какво би могъл да направи? Той отиде до вратата и извика:

— Господин Лартиг!

— После добави тихо, но така, че господин Никол да го чуе:

— Господин Лартиг, освободете агентите. Стана недоразумение. Никой да не влиза в кабинета ми по време на моето отсъствие. Господинът ще ме почака тук.

Той взе шапката, палтото и бастуна си и излезе.

— Моите поздравления, господине — промърмори Люпен веднага щом вратата се беше затворила. — Вие поправихте своята грешка. И аз моята, макар да бях малко груб. Но тези неща се правят така, че да не оставиш противника дъх да си вземе. Вдигни лицето си, драги Люпен, горе главата! Ти беше защитник на обидения морал. Гордей се с извършеното. А сега легни и заспи. Ти напълно заслужи това.

Когато се върна, Прасвил завари Люпен дълбоко заспал. Наложи се да го буди.

— Готово ли е? — попита Люпен.

— Да. Указът за помилване скоро ще бъде подписан. Ето писмено потвърждение.

— Четиридесетте хиляди франка?

— Ето ви чекът.

— Добре. Остава ми само да ви благодаря, драги ми господине.

— Значи, кореспонденцията?…

— Кореспонденцията на Станислав Воранглад ще ви бъде представена при посочените условия. Но съм щастлив, че в знак на благодарност още сега мога да ви предоставя онези писма, които бях приготвил за вестниците.

— Аха — каза Прасвил. — Във вас ли са тези писма?

— Бях съвсем сигурен, господин главен секретар, че ще постигнем споразумение!

Люпен измъкна от шапката си доста тежък наглед плик, запечатан с пет червени печата и закачен с игла за хастара. Той подаде плика на Прасвил и Прасвил бързо го мушна в джоба на дрехата си. После Люпен мило добави:

— Не зная кога ще имам удоволствието да ви видя отново. Ако ви се наложи да ми съобщите някаква вест, достатъчен е един-единствен ред в малките съобщения на вестник Журнал. Адрес: господин Никол. Сбогом.

Той излезе.

Щом остана сам, Прасвил почувствува, че като че ли се пробуждаше от тежък продължителен сън. В този сън той бе извършил съвсем безпаметни, непонятни за него самия постъпки. Бе вече готов да звънне и вдигне тревога вън в коридорите, но на вратата се почука, и в стаята нахлу човек с униформа на портиер.

— Какво има? — попита Прасвил.

— Господин главен секретар, депутатът Добрек желае да се срещне с вас по неотложни въпроси.

— Добрек! — смаяно извика Прасвил. — Добрек тук? Нека влезе!

Добрек не изчака да свърши заповедта на Прасвил. Той се втурна запъхтян вътре, облечен ужасно, с превръзка на лявото си око. Имаше вид като че ли беше избягал от лудница. Вратата още не беше успяла да се затвори след него, когато той сграбчи Прасвил с грамадните си ръце.

— В теб ли е списъкът?

— Да.

— Купи ли го?

— Да.

— Срещу помилването на Жилбер?

— Да.

— А то подписано ли е?

— Да.

Добрек яростно размаха ръце.

— Глупак! Глупак! Ти се хвана в капана. Ти отдавна ме мразиш, нали? И сега ще си отмъстиш?

— С най-голямо удоволствие, Добрек. Спомняш ли си още танцьорката? Сега е твой ред да танцуваш, о — как ще затанцуваш, как ще танцуваш…

— Значи, затвор?

— Не си струва, Добрек. Ти и без това си загубен. Без списъка сам ще се сгромолясаш. Аз искам да видя това.

— И ти вярваш… — ожесточено крещеше Добрек. — Ти вярваш, че ще успеят да ме притиснат, без да мога да окажа никаква съпротива. О, не мили мой, ако падна, непременно ще повлека след себе си още някой. Този някой ще бъде Прасвил, съдружникът на Станислав Воранглад. Същият онзи Воранглад, който ще ми даде такива доказателства срещу теб, че веднага ще те тикна в затвора. Ти си в ръцете ми. За депутата Добрек има още прелестни дни. Какво, ти се смееш, на теб ти е смешно? Може би искаш да кажеш, че писмата на Воранглад не съществуват?

Прасвил сви рамене.

— Съществуват. Но са в други ръце…

— От кога?

— От сутринта. Воранглад ги продаде преди два часа за четиридесет хиляди франка. Аз ги откупих…

Добрек се смееше гръмогласно.

— Четиридесет хиляди франка, ти си платил четиридесет хиляди франка! На господин Никол, естествено, на онзи, който ти даде списъка на двадесет и седемте? Е, добре. Искаш ли да ти кажа истинското име на този човек? Арсен Люпен, мили човече.