Морис Льоблан - Тайнственото око

— Отлично! Разбира се, вие не се съмнявате, че това е Арсен Люпен?

— Няма никакво съмнение. Най-напред, отнася се за съучастниците му. А после… само Арсен Люпен можеше да подготви такъв удар и да го изпълни с такава забележителна дързост.

— В такъв случай?… — промърмори префектът. И като се обърна към Прасвил, продължи:

— Но в такъв случай, господин Прасвил, това Лице, за което ми говорихте и което от снощи пазите в апартамента му на площад Клиши… това лице не е Арсен Люпен?

— Все пак, господин префект, аз твърдя, че то е Арсен Люпен.

— Значи, не са го арестували, когато тази нощ той е напуснал дома си?

— Той не го е напускал.

— О, става много объркано! Много!

— Съвсем просто е, господин префект. Както всички къщи, в които има следи от Арсен Люпен, така и тази на площад Клиши, има два изхода.

— Вие не знаехте ли за това?

— Не. Едва преди малко разбрах, като посетих този дом.

— Никой ли нямаше там?

— Никой. Тази сутрин слугата, на име Ахил, отвел една дама, която живеела с Люпен.

— Как се казва тази дама?

— Не зная — отговори Прасвил, след като едва забележимо се поколеба.

— Но сигурно знаете под какво име е живеел там Люпен?

— Да, под името господин Никол, свободен професор, преподавател на словесните науки.

Когато Прасвил довършваше тези думи, в стаята влезе портиер. Той доложи на префекта, че го викат незабавно в Елисейския дворец, където вече се намирал председателя на републиканския съвет.

— Идвам — казва той и процеди през зъби: — Сега ще се реши съдбата на Жилбер.

Прасвил се осмели да попита:

— Смятате ли, че ще го помилват, господин префект?

— Никога! След цялата снощна история, би било подигравка.

На излизане портиерът беше пъхнал в ръцете на Прасвил малка визитна картичка. Веднага щом я погледна, главният секретар подскочи като ужилен и викна:

— Гръм и мълнии! Това се казва нахалство!

— Какво има? — попита префектът.

— Нищо, нищо, господин префект — отвърна Прасвил. — Едно малко, непредвидено посещение… за което ще имам удоволствието скоро да ви доложа…

Върху визитната картичка, която държеше в ръцете си, беше напечатано следното:

свободен професор, преподавател по словесни науки

В приемната пред кабинета на Прасвил седеше човек с превит гръб и смутен вид. Държеше в ръцете си памучен чадър, силно измачкана шапка и само една ръкавица.

— Той е — каза си Прасвил, който за миг се беше изплашил да не би Люпен да му изпрати някой друг господин Никол. — Щом се явява лично, той не подозира, че самоличността му е вече разкрита.

Прасвил за трети път произнесе:

— Все пак, какво нахалство!

Той затвори вратата и повика секретаря си.

— Господин Лартиг, ще приема едно много опасно лице, което по всяка вероятност ще се наложи да излезе от кабинета ми само с белезници. Бъдете любезен, веднага щом влезе, да вземете необходимите мерки. Предупредете десетина инспектори и ги настанете в приемната. При първото позвъняване ще влезете всички с револвери и ще обкръжите лицето. Разбрахте ли?

— Да, господин главен секретар.

— Главно, не се колебайте. Моля, поканете сега господин Никол в кабинета ми.

Веднага щом се озова сам, Прасвил покри с няколко листа хартия електрическия звънец на масата си и постави зад една преграда от книги два огромни револвера.

„Сега — каза си той, — ще играем здравата. Ако списъкът е в него, ще го пипнем. Ако не е, ще хванем него самия. При добър късмет, ще получим и едното и другото. Люпен и списъкът на двадесет и седемте, в един ден, особено след скандала от сутринта, ето кое ще ме издигне в очите на всичките ми началници.“

На вратата се почука. Той извика:

— Влезте!

И стана с думите:

— Влезте де, господин Никол.

Господин Никол боязливо се вмъкна в стаята, седна на крайчеца на посочения му стол и на пресекулки изрече:

— Идвам да продължа… вчерашния ни разговор… Извинете, че закъснях, господине.

— Един момент — каза Прасвил.

Той направи няколко бързи крачки, отвори вратата и каза на секретаря:

— Господин Лартиг, забравих да ви предупредя да наблюдавате коридорите и стълбите, може да има скрити съучастници.

Прасвил се върна, настани се удобно като за дълъг и интересен разговор, и започна:

— И тъй, вие казвахте, господин Никол?…

— Казвах, господин главен секретар, че се извинявам задето ви накарах да чакате снощи. Задържаха ме обстоятелствата. Госпожа Мерж, най-напред…