Морис Льоблан - Тайнственото око

— Мълчете, мълчете — прошепна той. — Не казвайте нищо. Да вървим!

Имаше вид на човек, който искаше всичко да свърши колкото се може по-скоро. Но не искаше никой да му говори.

— Не казвайте нищо — повтаряше той. — Какво? Да се изповядам? Не си заслужава труда. Аз убих. Мен ме убиват. Това е правилото на тази игра. Ние сме квит.

Вошери млъкна за миг.

— А моят другар? И той ли ще ме последва?

След като го увери, че и Жилбер ще бъде наказан заедно с него, той се поколеба, изгледа присъствуващите, сякаш искаше нещо да каже, вдигна рамене и най-сетне неуверено промърмори:

— Така е добре… Заедно сгрешихме, заедно ще мрем…

Жилбер бе буден, когато влязоха в неговата килия.

Седнал на постелята, той изслуша страшните думи, опита се да стане, но тресящ се целият, падна обратно в леглото.

— О, майчице… бедна мамо! — прошепна, като хълцаше.

Поискаха да им каже нещо за тази майка, за която никога не беше говорил, но той спря внезапно да плаче и викна с все сила:

— Аз не съм убивал… не искам да умирам… Аз не съм убивал!

— Жилбер — каза му някой, — не губете кураж.

— Да… да… но щом не съм убивал, защо ме изпращат на смърт?… Аз не съм убивал… кълна се… не съм убивал… не искам да умра… не съм убивал… не би трябвало…

Зъбите му тракаха така силно, че думите едва се разбираха. Той се остави да го подготвят, изповяда се, изслуша службата и после, поуспокоен и послушен, с глас на подчиняващо се дете, изстена:

— Трябва да кажа на майка си, че й искам прошка.

— Майка ви?

— Да… Нека напишат думите ми във вестниците… Тя ще разбере… Тя знае, че не съм убивал. Но аз искам прошка за скръбта, която й причиних. Също така…

— Също така?

— Е, добре, ще ви кажа: искам шефът да знае, че не съм изгубил доверие…

Той изгледа присъствуващите един след друг със смътната надежда, че един от тях внезапно ще се окаже шефа, предрешен, неузнаваем, готов да го отнесе със силните си ръце.

— Да — меко каза той, — още вярвам, дори в този момент… Нека знае това… Сигурен съм, че не ще ме остави да умра… сигурен съм в това…

По погледа на втренчените му очи се отгатваше, че той вижда Люпен, че чувствува сянката на Люпен да скита наоколо. Нямаше нищо по-трогателно от гледката на това дете, облечено в усмирителна риза, с вързани ръце и крака, обкръжено от хиляди хора, което палачът вече държеше с твърда ръка и което все пак се надяваше.

Мъка сви сърцата на мнозина от присъствуващите, в очите на някои от тях се показаха сълзи.

— Бедното момче! — чу се шептене.

Обхванат от всеобщото вълнение, като мислеше за Кларис, Прасвил тихо повтори:

— Бедното момче…

Адвокатът на Жилбер плачеше и не преставаше да повтаря:

— Днес ще умре един невинен човек. Приготовленията свършиха. Тръгнаха. Двете групи се съединиха в коридора.

Веднага щом видя Жилбер, Вошери ухилен извика:

— Е, малкия, шефът май ни заряза.

И прибави онези думи, които никой, освен Прасвил, не успя да разбере:

— Сигурно шефа предпочита да сложи в джоба си облагите от кристалната запушалка.

Слязоха по стълбите. Спряха пред канцеларията, за да изпълнят някои формалности. Поеха през двора… В широко отворените врати на затвора се мярна слабата светлина на деня, те чак сега откриха дъжда, улицата, силуетите на къщите, чуха в далечината шума от гласове на фона на ужасната тишина.…

Тръгнаха към ъгъла на булеварда покрай стената.

Още няколко крачки… Вошери спря и отстъпи крачка назад. Той беше видял!

Жилбер едва се влачеше, обронил глава на гърдите си, поддържан от пазача и свещеника, свещеникът му даваше да целуне кръста.

Гилотината стоеше пред тях.

— Не, не — дърпаше се Жилбер. — Не искам… Не съм убивал… не съм убивал… Помощ! Помощ!

Зовът се изгуби в пространството.

Палачът направи знак. Хванаха Вошери и го помъкнаха, почти тичешката.

Внезапен и страшен гърмеж проехтя от отсрещната къща.

Помощниците на палача се спряха.

Товарът, който те мъкнеха, се преви одве.

— Какво има? Какво му е? — посипаха се въпроси.

— Ранен е…

Кръв обагряше лицето на Вошери. Той мърмореше, сякаш беше в несвяст:

— Толкова си му е… благодаря, шефе, благодаря… сега няма да ми отрежат главата… благодаря, шефе!… О, какъв прекрасен човек!…

— Свършвайте с него! Занесете го там! — чу се глас от всеобщата бъркотия.

— Но той е мъртъв!

— Вървете… Нека свършат с него!

В малката групичка съдии, чиновници и агенти объркването бе на върха си. Всеки издаваше заповеди.