Морис Льоблан - Тайнственото око

— Вие не искате?… Не искате?… А утре сутринта… след няколко часа, Жилбер…

Тя страшно пребледня. Лицето й потрепваше от болка, като в агония. Очите й се разшириха, челюстите и тракаха.

Като се страхуваше да не каже нещо излишно, Люпен я хвана за рамото и се опита да я отведе. Но тя го отблъсна със страшна сила, направи още две-три крачки напред, залитна, сякаш щеше да падне и изведнъж, разтърсвана от енергия и отчаяние, хвана Прасвил за реверите на палтото и високо извика:

— Вие ще идете там!… Веднага ще идете!… Трябва!… Трябва да спасите Жилбер…

— Моля ви, мила приятелко, успокойте се…

Кларис пронизително се засмя.

— Да се успокоя!… Когато утре сутринта Жилбер… О, не, не, страх ме е… това е ужасно… Но, тичайте, нещастнико! Измислете помилването му! Нима не разбирате? Жилбер… Жилбер… но това е мой син, мой син, мой син!

Прасвил извика. В ръката на Кларис блесна острието на нож. Тя замахна да го забие в гърдите си, но не успя. Господин Никол я улови за ръката и разпалено заприказва:

— Вършите лудост!… Понеже ви се заклех да го спася… Живейте за него… Жилбер няма да умре… Възможно ли е да умре, след като аз се заклех…

— Жилбер, сине мой… — стенеше Кларис.

Той силно я стисна, обърна я към себе си и прикри устата й с шепа.

— Стига! Млъкнете… Моля ви да мълчите… Жилбер няма да умре!…

Най-после успя да я отведе. На вратата се обърна към Прасвил:

— Почакайте, господине — помоли той с повелителен глас. — Ако ви трябва списъкът на двадесет и седемте… истинският списък, чакайте ме. След един час ще бъда тук, и ще говорим.

Люпен се обърна строго към Кларис:

— А вие, госпожо, имайте още малко кураж. Заповядвам ви това в името на Жилбер.

Като придържаше Кларис така, сякаш държеше някакъв манекен, Люпен мина през коридорите, стълбите, двата двора, и излезе на улицата.

През това време замаяният от събитията Прасвил си възвърна способността да мисли. Той обсъждаше в себе си ролята на господин Никол, който в началото беше незабележим съветник на Кларис, но който в края на краищата в последните минути се бе проявил като човек решителен, авторитетен, пълен с енергия, дори с дързост, готов да премахва всички пречки по пътя си.

Кой можеше да се държи по този начин?

Прасвил потрепера. Отговорът сам се беше натрапил. Доказателствата заваляха, едно от друго по-убедителни.

Едно-единствено нещо смущаваше Прасвил. Външността на господин Никол нямаше ни най-малка прилика е известните фотографии на Арсен Люпен. Съвсем друга беше формата на лицето, на устните, изразът бе друг, друга беше косата, с една дума — нищо не схождаше с описанието на прочутия авантюрист. Но нима Прасвил не знаеше, че цялата сила на Люпен беше в това — с необикновено умение да се превъплъщава? Нямаше никакво съмнение.

Прасвил бързо напусна кабинета си. В коридорите срещна агент от Обществената безопасност и трескаво го попита:

— Сега ли идвате?

— Да, господин главен секретар.

— Срещнахте ли по пътя си дама и господин?

— Да, преди няколко минути минаха в двора.

— Бихте ли познали този човек?

— Мисля че да.

— Не бива да се губи нито минута. Вземете със себе си няколко свои колеги. Идете на площад Клиши. Разузнайте за господин Никол и не изпускайте от очи къщата. Господин Никол трябва да се върне в нея.

— А ако не се върне, господин главен секретар?

— Арестувайте го. Ето ви заповед.

Той се върна в кабинета си, седна на писалищната маса и написа името на заповедта. Агентът се смая.

— Но вие ми говорихте за господин Никол?

— Е?

— На заповедта е написано името на Арсен Люпен…

— Арсен Люпен и господин Никол са едно и също лице!

Ще го спася, ще го спася! — неуморно повтаряше Люпен в автомобила. — Кълна ви се, ще го спася.

Кларис не го слушаше, убита от скръб. Повече за себе си, отколкото заради нея, той развиваше своите планове на висок глас.

— Не, играта още не е загубена. Ние имаме още един: силен коз: писмата и документите, които бившият депутат Воранглад предлагаше на Добрек вчера сутринта в Ница. Ще купя тези писма и документи от Станислав Воранглад, каквато и цена да ми иска. После ще се върнем в префектурата и ще кажем на Прасвил: „Тичайте при председателя… Послужете си със списъка така, сякаш е истински н спасете Жилбер от смъртта. Утре, когато Жилбер бъде спасен, можете да признаете, че този: списък е фалшив… Бягайте! Иначе… Е, добре — иначе утре сутринта писмата и документите ще бъдат отпечатани на първите страници на всички вестници. Воранглад ще бъде арестуван, но още същата вечер ще бутнат в затвора и Прасвил!“