Морис Льоблан - Тайнственото око

— Нека бъде така. Но остава председателят на републиката.

— Той отказа.

— Ще си върне отказа.

— Невъзможно!

— Защо?

— Няма причини.

— Няма нужда от причини. Правото за помилване е безгранично понятие. То се упражнява без контрол, без повод, без предлог, без обяснения. То е кралска привилегия. Нека председателят на републиката се възползува от нея по свое усмотрение, или по-скоро, съгласно подбудите на своята съвест, за благото на държавата. Един час ще ви стигне, за да получите отговора и да ни го кажете.

— Това е лудост, дявол да го вземе! Повтарям ви, това е невъзможно, физически невъзможно!

— Значи, не?

— Не, не, не, хиляди пъти, не!

— В такъв случай, остава ми само да си отида. Кларис тръгна към вратата. Господин Никол я последва.

Прасвил скочи и им пресече пътя.

— Къде отивате?

— Боже мой, мили приятелю, струва ми се, че разговорът е свършил. Щом смятате, щом сте сигурен, че председателят на републиката ще сметне този знаменит списък на двадесет и седемте за незначително нещо…

— Стойте — каза Прасвил.

Той заключи вратата и с глава, обронена на гърдите и ръце на гърба закрачи из стаята.

Люпен, който не бе промълвил нито дума по време на цялата сцена, си казваше:

„Колко увъртания, какво колебание, колко излишни движения, за да се стигне до неизбежната развръзка! Та може ли граф Прасвил, който не е кой знае какъв голям ум, но който не е и глупак, да се откаже от отмъщението над смъртния си враг? Ей го, битката е спечелена…“

В този момент Прасвил отваряше вътрешната врата, която водеше в приемната на частния му секретар и с висок глас произнасяше своята заповед:

— Господин Лартиг, телефонирайте в Елисейския дворец и кажете, че моля за аудиенция във връзка с извънредно важно съобщение.

Като затвори вратата, Прасвил се върна и каза на Кларис:

— Моята намеса ще се ограничи само с предаването на вашето предложение.

— Предаде ли се, то ще бъде прието.

Настъпи дълбоко мълчание. Лицето на Кларис се озаряваше от такава дълбока радост, че Прасвил се смая и я загледа с нескривано любопитство. Каква ли беше тайнствената причина, която караше Кларис да иска спасението на Жилбер и Вошери? Каква ли бе връзката й с двамата души? Каква ли бе драмата, която беше оплела тези три живота, заедно с живота на Добрек?

„Прието, блага душичке!, мислеше си Люпен. А ти, стар глупако, блъскай си ангелите, нищо няма да разбереш. О, ако бяхме поискали помилването само на Жилбер, както желаеше Кларис, може би ти щеше да проникнеш в загадката. Но Вошери, животното Вошери, не може да има нищо общо с госпожа Мерж. А — ето, аз имам честта да ми се окаже внимание: наблюдават ме. Вътрешният монолог сега се върти покрай моята личност: Кой ли може да е този господин Никол, този провинциален чиновник? Защо той е тъй силно привързан и тялом, и духом, към госпожа Мерж? Кое е истинското лице на този натрапник? Аз извърших грешка, като пропуснах да поразпитам… Ще трябва да видя това… ще трябва да сваля маската на този човек… Защото, най-сетне, неестествено е в края на краищата човек да си създава толкова главоболия за работа, в която не е пряко замесен… Защо господин Никол също така настоятелно иска да спаси Жилбер и Вошери? Защо?…“

Люпен леко обърна глава.

„Охо! Ето, една мисъл се появява в чиновническия череп… неясна и настойчива мисъл… Дявол го взел, този човек не бива да открие в лицето на господин Никол господин Арсен Люпен. Стига толкова усложнения…“

Размислите на Люпен бяха прекъснати от секретаря на Прасвил. Той влезе и съобщи, че аудиенцията на Прасвил ще му бъде дадена след един час.

— Добре, благодаря ви — каза Прасвил. — Оставете ни.

Като възобнови разговора, без никакви усуквания, Прасвил заяви:

— Мисля, че ще можем да се споразумеем. Но преди да изпълня своята мисия, трябва да знам по-точни сведения. Къде се намираше списъкът?

— В кристалната запушалка, както и предполагахме — отговори госпожа Мерж.

— А кристалната запушалка?

— В един предмет, който Добрек преди няколко дни дойде да търси върху писалищната маса в дома си на площад Ламартин, предмет, който аз му отнех вчера.

— А този предмет?

— Не е нищо друго, освен един пакет тютюн, тютюн Мериланд, който се търкаляше върху масата.

Прасвил онемя. Като се посъвзе, проговори:

— О, ако знаех! Този пакет Мериланд съм го пипал десетки пъти. Колко глупаво!

— Няма значение — каза Кларис. — Важното е, че откритието е направено.