Морис Льоблан - Тайнственото око

Дълго време Люпен продължи своите разсъждения, но Кларис, погълната от мислите си, сякаш отсъствуваше.

— Сигурен ли сте, че ще сполучите? — отвреме-навреме запитваше тя.

— Напълно.

— Но Прасвил не е в Париж.

— Ако не е там, то е защото е в Хавър. Прочетох това в един вчерашен вестник. Във всеки случай, нашата телеграма ще го повика в Париж. Незабавно.

— Смятате ли, че той ще има достатъчно влияние?

— За да издействува лично помилването на Вошери и Жилбер, не. Иначе щяхме да го накараме да иде. Но той ще прояви достатъчно разум, за да разбере стойността на онова, което му носим. И ще действува, без да се бави нито минутка.

— Не надценявате ли стойността на онова, което му носим?

— А нима Добрек я надценяваше? Не знаеше ли той най-добре от всички всемогъществото на тази хартийка? Нима той ни даде малко доказателства за това? Спомнете си всичко, което направи, което изтръгна от онези, които знаеха, че той е господарят на списъка. Знаеха, в това е цялата работа. Той не си служеше с този списък, но го държеше в ръцете ой. С него в ръце, той уби вашия мъж. Натрупа богатство от безчестието на двадесет и седемте. Вчера един от най-безстрашните, д’Албюфе, в затвора си преряза гърлото. Не, бъдете спокойна, срещу този списък ние бихме получили каквото ой искаме. А какво искаме? Почти нищо… По-малко и от нищо дори, помилването на едно двадесетгодишно дете. Може да ни вземат и за глупаци. Как иначе, та ние държим в ръцете си…

Люпен млъкна. Изтощена от прекалени вълнения, Кларис беше заспала.

В осем часа сутринта те бяха в Париж.

В жилището на площад Клиши Люпен го очакваха две телеграми.

Едната беше от Льобалу и беше изпратена предния ден от Авиньон. Тя съобщаваше, че всичко вървеше нормално и че смятаха да пристигнат навреме на срещата. Другата бе от Прасвил, изпратена беше от Хавър и бе адресирана до госпожа Кларис.

„Невъзможно е да се върна утре, понеделник сутринта. Елате в бюрото ми в пет часа следобед. Разчитам на вас.“

— В пет часа, колко късно! — възкликна Кларис.

— Превъзходно време — каза Люпен.

— Но ако…

— Ако екзекуцията е обявена за утре сутринта? Нали това искате да кажете? Не се страхувайте от думата екзекуция, защото тя няма да се извърши.

— Вестниците…

— Вие не сте чели вестниците и ви забранявам да ги четете. Онова, което биха могли да съобщят те, нищо не значи. Само едно нещо е важно сега — нашата среща с Прасвил. Всъщност…

Като извади от едно чекмедже малко шишенце, той сложи ръка върху рамото на Кларис и й каза:

— Легнете на кушетката и пийнете няколко глътки от това питие.

— Какво е това?

— Капки, които ще ви накарат да поспите няколко часа, и да забравите…

— Не, не — противопостави се Кларис, — не искам. Жилбер може би също не спи. Той сигурно не може нищичко да забрави.

— Пийте — с мека настойчивост рече Люпен.

Тя отстъпи. След няколко минути вече беше заспала. Люпен позвъни на слугата си.

— Вестниците! Бързо!

— Ето ги, шефе.

Люпен разтвори един от вестниците, които му даде слугата. В очите му веднага се набиха следните редове:

„Знаем от сигурен източник, че съучастниците на Арсен Люпен Жилбер и Вошери ще бъдат екзекутирани утре, вторник, сутринта.

Господин Дьоле лично наблюдаваше работата по издигането на ешафода. Всичко е готово.“

Люпен вдигна глава от вестника с израз на недоверие.

— Съучастниците на Арсен Люпен! Екзекутирането на съучастниците на Арсен Люпен! Какво хубаво зрелище! И каква тълпа ще се събере, за да види това! Много съжалявам, господа. Завесата няма да бъде вдигната. Представлението се отлага по височайшата заповед на властта. А властта, това съм аз!

В знак на гордост, той силно се удари с юмрук по гърдите.

— Властта, това съм аз.

Около обяд Люпен получи още една телеграма. Льобалу му я беше изпратил от Лион.

„Всичко е наред. Колетът пристига без никакви повреди“.

В три часа Кларис се събуди. Първите й думи бяха:

— Утре ли ще бъде?

Люпен не отвърна, но спокойното му лице, по което пълзеше усмивка, така я бе утешило, че в душата й се разля мир и безгранично доверие към домакина.

В четири и десет те тръгнаха.

Предупреден по телефона от своя началник, секретарят на Прасвил ги настани в приемната и помоли да го почакат.

Беше пет без четвърт. В пет Прасвил тичешком влезе и веднага извика:

— Във вас ли е списъкът?

— Да.

— Дайте го.

Прасвил протегна ръка. Кларис, която бе станала права, не мръдна от мястото си.