Морис Льоблан - Тайнственото око

Люпен се затича към нея, хвана я с двете си ръце и тъй просто и звънко я целуна по бузата, че тя не можа да не се разсмее наново.

— Това е целувката на един честен човек. Вместо Добрек, прегръщам те аз… Кажи една дума, и аз съм готов да направя това още веднъж. Освен туй, с теб аз съм на „ти“… Ако искаш, сърди се… О, как съм доволен!

Той подви коляно на земята пред нея и почтително произнесе:

— Моля да ми простите, госпожо. Кризата мина. Докато Кларис се питаше: „каква цел преследва той с поведението си“, Люпен се изправи и лукаво продължи:

— Какво желае госпожата? Помилването на сина си? Дадено! Госпожо, имам честта да ви предложа помилването на вашия син, заменянето на наказанието с доживотен затвор и след това, с бягство. Съгласен ли си, Гроняр? Съгласен ли си, Льобалу? Трябва само да се отиде в Нумеа преди момчето, и да се подготви всичко. О, уважаеми господин Добрек, ти заслужаваш една голяма свещ! А ние се отнасяме тъй зле с теб… Но признай си, че и ти не си много учтив. Как! Ти можа да наречеш този почтен господин Люпен ученик, нещастник, и то точно тогава, когато той се намираше пред твоята врата? Да го наречеш знаменита марионетка? Но, струва ми се, тази знаменита марионетка доста добре действува, и че не ти стиска много-много пред нея, народни представителю… Какво? Какво искаш? Бонбон Виши? Не? Може би искаш да изпушиш последната си лула? Ето, ето!

Люпен взе от камината една лула, наведе се над пленника, разкъса долната част на маската и тикна между зъбите му кехлибарения мундщук.

— Смучи, драги, смучи. Ех, колко си смешен с тази вата на носа и с лулата си в клюна. Хайде, смучи, дявол те взел! О, аз съм забравил да напълня лулата ти! Къде е твоят тютюн? Твоят любим мериланд?… А, ето го…

Люпен грабна от камината един жълт, неразпечатан пакет и скъса бандерола му.

— Тютюнът на господина! Внимание! Настъпва тържествен момент. Натъпкването лулата на господин депутата! Какво щастие! Следете добре движенията ми! Нямам нищо в ръцете, нито в джобовете си…

Той отвори пакета и с помощта на палеца и показалеца бавно, предпазливо, като истински фокусник извади от тютюневите влакънца един блестящ предмет, който показа на зрителите.

Кларис високо извика.

Това беше кристалната запушалка.

Кларис се спусна към Люпен и я изтръгна от ръцете му.

— Истинската е, истинската е! — произнесе тя като в треска. — Тази няма ивички, като другите запушалки! Освен това, вижте, по средата й минава линия, която я разделя на онова място, където свършват златните фасети… Това е тя, ето, развинтва се… О, Боже мой, нямам повече сили…

Кларис трепереше толкова много, че Люпен взе запушалката и сам я развинти.

Вътрешността на главичката бе куха и в кухината лежеше късче хартия, свито на малка тръбичка.

— Пелюрена хартия — прошепна Люпен, вълнението го беше обзело и него.

Настъпи мълчание. И четиримата чувствуваха, че сърцата им ще се пръснат всеки момент.

— Моля ви се… Моля ви се… — промърмори Кларис.

Люпен разви листчето.

Имената бяха написани едно под друго.

Те бяха двадесет и седем, двадесет и седемте имена от знаменития списък. Ланжеру, Дешомон, Воранглад, д’Албюфе, Лейбах, Викториен Мерж и още други.

Най-отдолу бе подписът на председателя на съвета от управлението на френския канал между двете морета, подпис, кървав на цвят…

Люпен погледна часовника си.

— Един без четвърт — каза той. — Имаме на разположение двадесет минути… Нека се нахраним.

— Но не забравяйте… — каза Кларис, която вече не беше на себе си.

Люпен простичко каза:

— Умирам от глад.

После седна пред масичката, отряза си голямо парче баница с месо и каза на съучастниците си:

— Гроняр, Льобалу, ще си подкрепим ли силите?

— Няма да се откажем, шефе.

— Тогава яжте бързо, момчета. Накрая ще изпием по чаша шампанско. Гощава ни хлороформирания. За твое здраве, Добрек! Сухо шампанско, полусухо или Екстра драй?

Веднага щом се нахраниха, Люпен се преобрази. Той вече не бърбореше празни приказки, престана с палячовщините. С предишния си авторитет, Люпен се зае със задълженията си на ръководител на групата. Сега, когато той беше вече разгадал тайната на загадъчната запушалка, той се намираше в началото на края на битката.

Онова, което трябваше да извърши нататък, на него му се струваше детска игра. Разбира се, и тук бе нужна бързина, решителност, прозорливост. Най-малката грешка щеше да бъде непоправима. Той знаеше това, и с цялата гъвкавост на ума си обмисли всички възможни решения. Оставаше само да ръководи действията на съучастниците си.