Морис Льоблан - Тайнственото око

— Приемам… приемам — промърмори Кларис.

Добрек се засмя отново.

— Да, ти приемаш, защото това ще стане след един месец… През това време смяташ да намериш някаква помощ… Господин Арсен Люпен…

— Кълна се в главата на сина си…

— Главата на сина ти!… Но, гълъбице моя, ти се измъчваш, за да не падне…

— О, да — прошепна тя, като потръпна, — с радост бих продала душата си!

Той се притисна до нея и тихо изрече:

— Кларис, аз не ти искам душата… Ето, има повече от двадесет години, откакто животът ми е изпълнен с любов към теб. Ти си единствената жена, която съм обичал… Унижавай ме… Презирай ме… Това ми е безразлично… но не ме отблъсквай… Да чакам? Да чакам още един месец?… Не, Кларис, много години чакам вече…

Добрек дръзна да се допре до ръката й. Кларис се отдръпна с такава погнуса, че той се разяри и извика:

— А, кълна се в Бога, хубавице, палачът няма да употребява такива формалности, когато ще обработва сина ти. А ти се превземаш! Помисли за това, което ще се случи след четиридесет часа, не повече. А ти се двоумиш. Гледай по-просто на цялата работа. Според клетвата ти, ти си моя жена, от сега нататък си моя годеница… Кларис… Кларис, дай ми устните си…

Тя все още се защищаваше, но силите я напускаха. Добрек ту сипеше жестоки думи, ту изпадаше в страстен тон.

— Спаси сина си… Помисли за последната сутрин, за предгробните приготовления, за разцепената риза, за остриганата коса… Кларис, Кларис, аз ще го спася… Целият ми живот ще бъде твой… Кларис…

Тя вече не се противеше. Всичко бе свършено. Устните на този отвратителен човек трябваше да се допрат до нейните. Нищо не можеше да предотврати неизбежното. Дългът я караше да се подчини на съдбата. Тя затвори очи. Не искаше да гледа приближаването на омразното лице към нейното.

Изминаха няколко секунди, десет, може би двадесет. Добрек не помръдваше. Добрек не говореше. Тя се зачуди на настъпилото мълчание. Повдигна клепки.

Зрелището, което видя, я порази. Вместо изкривеното лице, което очакваше да съзре, видя едно неподвижно, неузнаваемо, сгърчено от неимоверен страх лице, невидимите под двойните дебели стъкла на очилата очи на което сякаш гледаха над нея, над дивана, в който беше се свила.

Кларис се обърна. Две револверни дула бяха насочени срещу Добрек. Тя виждаше само огромните страшни дула, револверите, стиснати в две яки ръце. Виждаше тях и Добрек, чието лице неусетно придобиваше черносин цвят. После някой внезапно се показа зад него, като че ли от земята излезе, сграбчи го с невероятна сила за врата, свали го на пода и допря до лицето му маска от ватена марля. В стаята се понесе миризмата на хлороформ.

Беше господин Никол.

— Гроняр, тук — извика той. — Тук, Льобалу! Оставете револверите! Аз го държа! Завържете го!

Добрек действително се огъваше и падаше на коленете си като някоя изкълчена кукла.

Льобалу и Гроняр го увиха като пашкул в едно одеяло и здраво го вързаха.

— Готово! Готово! — викна Люпен, като се изправи с един скок.

В прилив на дива радост, той започна да играе насред стаята канкан, матчиш, изпълни пируетите на въртящия се дервиш, правеше палячовски скокове, залиташе като стар пиявица. Пред всеки номер той съобщаваше, като в мюзикхол:

— Танцът на пленника… Фантазия върху трупа… Глупостта на един народен представител… Полка на хлороформа… Бостон на победените очила… Ла!… Ла!… Фанданго на шантажиста!… А сега, танцът на мечката!… Тиролски танц!… Лаиту, лаиту, ла, ла!… Станете, деца на отечеството 3 3 Станете, деца на отечеството — това е началото на френска та марсилеза — б. пр. … Дзим, бум, бум, дзим, бум, бум…

Цялата му гаменска природа се беше отприщила. Виковете му на ликуване, тъй дълго сдържани от десетките неприятности и несполуки, преминаха в неудържим смях. Скачаше от възторг, правеше десетки лудории, вдигаше шум навъзбог, надаваше викове.

Той се завъртя в кръг в средата на стаята, направи последната си балетна стъпка и най-накрая, като сложи ръце на хълбоци, тури единия си крак върху безчувственото тяло на Добрек.

— Алегорична картина! — съобщи той. — Архангелът на добродетелта смазва хидрата на порока!

Комизма на цялото положение се допълваше от това, че Люпен не беше успял да хвърли маската и костюма ма на господин Никол — скромен, срамежлив репетитор.

Тъжна усмивка освети лицето на госпожа Мерж, първата й усмивка от месеци насам. Но усмивката веднага изчезна.

— Моля ви се… да помислим за Жилбер.