Морис Льоблан - Тайнственото око

Той беше готов да отвори вратата на вагона и да скочи от влака, но спътниците му го задържаха. Композицията тръгваше. Той пак се поколеба. Приятелите му отново го спряха.

Те продължиха лудото си преследване.

Два дни оставаха до екзекуцията на Жилбер и Вошери.

На един от хълмовете, които опасват Ница, между долината Мантега и долината Св. Силвестър се издига огромен хотел, от който се открива приказната панорама на града и залива на Ангелите. Тук постоянно се тълпят хора, дошли от всички краища на света, многолюдното е истинска смес от най-разнородни класи и народности.

Във времето, когато Люпен, Гроняр и Льобалу минаваха границите на Италия, Кларис Мерж влезе в този хотел. Тя поиска южна стая, и си избра № 130 от втория етаж. Стаята се беше освободила сутринта.

Тази стая бе отделена от номер 129 с двойна врата. Веднага щом остана сама, Кларис дръпна завесата, която прикриваше първата врата и долепи ухо до втората.

„Той е тук — помисли си тя. — Облича се, за да иде в клуба, както вчера.“

Съседът й излезе. Тя се промъкна в коридора до стаята с номер 129. Вратата беше заключена.

Цяла нощ Кларис чака завръщането на своя съсед. Лепна си едва в два след полунощ. В неделя сутринта наново започна подслушването.

В единадесет съседът си отиде. Този път той беше оставил ключа на вратата.

Кларис решително влезе, насочи се към общата врата, вдигна завесата, отвори вратата и се озова в стаята си.

След няколко минути чу гласовете на двете камериерки, които чистеха съседната стая. Те излязоха след като бяха почистили, уверена, че никой не ще й попречи, тя пак се вмъкна в другата стая.

Кларис провери чекмеджетата на сандъка и преградките в куфара, претърси шкафа, писалищната маса, банята, мебелите и всичко останало. Нищо.

На балкона забеляза парче хартия, като че ли случайно хвърлено там.

— Дали това не е хитрост от страна на Добрек? — помисли гласно Кларис. — Дали това парче хартия не съдържа…

— Не — чу тя глас зад себе си в момента, когато слагаше ръка върху дръжката на вратата.

Обърна се. Беше Добрек.

Кларис не се учуди, нито уплаши. Не се и засрами, като откри, че се бе озовала пред Добрек. Вече няколко месеца тя прекалено много страдаше, за да се безпокои затова, какво можеше да си помисли или да каже за нея Добрек, след като така я беше изненадал на местопрестъплението.

Като смазана се отпусна в едно кресло.

Добрек ухилен я заговори:

— Грешите, мила приятелко. Вие никак не сте се доближили до търсения предмет. А това е тъй лесно! Искате ли да ви помогна? Край вас, мила приятелко, върху ей тази кръгла масичка. На пръв поглед няма нищо особено… освен принадлежностите за четене, за писма, за пушене, ядене… Това е всичко… Искате ли една от тези захаросани ябълки?… Впрочем, вие сигурно ще предпочетете да почакате същинската храна, която съм поръчал да донесат. Наля?

Кларис не отвърна. Сякаш не чуваше неговите думи. Като че ли чакаше той да каже нещо друго, по-важно, нещо, което не може да не бъде произнесено.

Добрек махна от масичката всички предмети и ги сложи върху мраморния плот на камината. Позвъни.

Влезе управителят на ресторанта.

Добрек го попита:

— Готова ли е поръчаната от мене закуска?

— Да, господине.

— С шампанско?

— Да, господине.

— И то Екстра драй?

— Да, господине.

Един слуга донесе табла и наистина сложи върху кръглата масичка два прибора: студена закуска, плодове и бутилка шампанско в кофичка с лед.

Двамата хотелиерски служители излязоха.

— Моля, заповядайте на масата, мила госпожо. Както виждате, помислих за вас, и вашия прибор беше готов.

Той сякаш не забелязваше, че Кларис не прояви готовност да се отзове на поканата му. Седна и започна да се храни. Продължи:

— Наистина, бях сигурен, че в края на краищата ще се съгласите на интимна среща. През цялата седмица на вашето упорито преследване аз се питах: „Какво ли шампанско ще предпочетете? Сухо, полусухо или екстра драй“. Изпитвах затруднение. Особено след заминаването ни от Париж. Бях изгубил следите ви, тоест, страхувах се да не изгубите моите и да стане така, че да се откажете от преследването. То беше тъй приятно. Вашите хубави черни очи, блеснали от омраза под сивите ви коси, ми липсваха при разходките. Но тази сутрин разбрах: съседната стая най-после се освободи и моята приятелка Кларис успя да се настани, как да го кажа?… почти до възглавницата ми. Успокоих се. Вместо да закуся както винаги в ресторанта, аз се върнах тук, напълно уверен, че ще ви заваря да се разпореждате с вещите ми като със свои собствени. Ето защо поръчах два прибора — единият за вашия покорен слуга, а другият — за прелестната приятелка.