Морис Льоблан - Тайнственото око

Този факт можеше да се обясни с това, че Добрек не смееше да се върне в собствения си дом, че здравето още не му позволяваше да направи това или пък, че бе твърде уверен в сигурността на скривалището.

Във всеки случай, несъмнено беше едно: трябваше да се действува колкото се може по-бързо, да се изпревари Добрек и да се вземе кристалната запушалка.

Когато излязоха от Булонската гора и автомобилът мина по площад Ламартин, Люпен помоли доктора да спре колата, сбогува се набързо и слезе. Не беше трудно да намери Льобалу и Гроняр.

— Къде е госпожа Мерж? — попита ги той.

— От вчера не се е връщала. Само ни съобщи, че е открила Добрек. Той излизал от дома на своите братовчедки. Пред дома го чакал екипаж. Кларис запомнила номера на екипажа.

— После?

— После, нищо.

— Какво ново още има?

— Нощес, според вестник „Пари Миди“, в ареста маркиз д’Албюфе си е прерязал вените. Слуховете донасят, че той, преди да свърши това, е оставил писмо, в което обвинява за смъртта си депутата Добрек. Всичко това било във връзка с приписаната му вина за участието в аферата с Канала.

— Това ли е всичко?

— Същият вестник съобщава, че комисията по делото на Жилбер и Вошери е отхвърлила молбите им за помилване. В петък председателят на републиката ще приеме адвокатите им…

Люпен изтръпна.

— Бедни Жилбер — помисли Люпен. — Ако вдруги ден адвокатът ти, заедно с делото не отнесе на председателя на републиката и списъка на двадесет и седемте, ти си загинал…

— Какво, шефе, вие като че ли започнахте да губите кураж?

— Глупости! След час кристалната запушалка ще бъде в ръцете ми. След един час аз ще бъда при адвоката на Жилбер. Кошмарът най-после ще свърши!

— Браво, шефе! Пак сте си същият. Къде да ви чакаме?

— Вървете в хотела. Ще дойда при вас.

Разделиха се. Люпен отиде направо в дома на Добрек. Позвъня. Отвори му един агент, който веднага го позна.

— Господин Никол?

— Да, аз съм — каза той. — Главният инспектор Бланшон тук ли е?

— Да.

Въведоха го в кабинета на Добрек, където го чакаше главния инспектор. Той го прие с видимо уважение.

— Господин Никол, имам заповед да бъда непрекъснато на ваше разположение. Много съм щастлив, че идвате именно днес.

— Има ли нещо ново, господин инспектор? Нещо важно?

— Много важно.

— Говорете по-скоро.

— Добрек се завърна.

— А? Какво? — извика Люпен. — Добрек се е върнал? Тук ли е той сега?

— Не, излезе.

— Влиза ли той в кабинета си?

— Да.

— Кога?

— Тази сутрин.

— И вие не му попречихте?

— С какво право?

— И го оставихте сам?

— Той решително поиска това.

Люпен едва се задържаше на краката си. Като постоя така някое време, той попита, като се стараеше да го направи колкото се може по-уверено:

— Дълго ли време Добрек стоя тук?

— Около двадесет секунди.

— Как, само толкова?

— Да, не повече.

— Колко беше часът?

— Десет.

— Могъл ли е той по това време да знае за самоубийството на д’Албюфе?

— Да. Видях в джоба му специалното издание на „Пари Миди“.

— Тъй, тъй — рече Люпен. После попита:

— Господин Прасвил не ви ли даде специални инструкции в случай, че Добрек се върне?

— Не. По време на отсъствието на господин Прасвил във връзка с това дори трябваше да запитам префектурата и да изчакам отговора. Както знаете, изчезването на депутата Добрек вдигна голям шум. По време на неговото отсъствие нашето присъствие тук бе допустимо в очите на обществото. Но щом той се беше завърнал здрав и читав, можеше ли да не го пуснем в собствения му дом?

— Все едно — разсеяно рече Люпен. — Все едно е дали пазите къщата, или не. Добрек се е върнал. Значи кристалната запушалка не е вече тук.

Той още не беше свършил фразата ей, когато един нов въпрос възникна в ума му. Не можеше ли някак да удостовери, че запушалката наистина е изчезнала?

Струваше му се, че не е трудно да се направи това. Достатъчно беше само внимателно да разгледа масата, защото Люпен от шепите на Себастиан знаеше, че скривалището беше на или в масата. Вероятно скривалището е било от най-простите, след като Добрек се е бавил в кабинета си не повече от двадесет секунди, време, достатъчно само колкото да влезе и излезе.

Люпен се огледа наоколо. В паметта му се беше запечатал видът на масата с всичките предмети по нея още от предния път. Отсъствието на една от вещите мигновено го порази.

„О — помисли си той, като потръпна от радост, — всичко съвпада… всичко… дори думите, които бях чул в началото на изтезанието на Добрек в кулата на Мъртвия замък. Загадката е разкрита. Този път няма никакво съмнение. Ние стигнахме своята цел.“