Морис Льоблан - Тайнственото око

Осемнадесет дни! Тази цифра плаши Люпен. Той си мисли, че всичко е свършено, че никога вече не ще може да поправи допуснатите грешки, че Вошери и Жилбер ще умрат…

Мислите му прекъсват, обзема го наново забрава.

Настъпи най-тежкото време в живота му. Съзнанието му се пробуждаше и идваха минути, когато той ясно съзнаваше положението на нещата. Но не можеше да координира идеите си, не можеше да състави логично заключение, не можеше да посочи на приятелите си какви действия да предприемат.

Когато излизаше от вцепенението ой, той често откриваше, че ръката му е в ръцете на Кларис и в това състояние на полубълнуване й правеше страстни и нежни признания, молеше я за нещо, благодареше за радостта и светлината, с които пълни душата му.

После, когато се поуспокояваше малко, той се опитваше да се шегува със себе си.

— Аз бълнувах, нали? Представям си какви глупости съм ви наприказвал!

По мълчанието на Кларис разбираше, че може да говори каквото ой иска. Тя нищо не чуваше. Грижите, конте полагаше за него, предаността, бдението, безпокойствието — всичко това бе не за него, а за възможния спасител на Жилбер. Тя с мъка следеше хода на преминаването ла болестта. Кога ще бъде в състояние да се залови за работа? Не беше ли лудост да стои край него, когато с всеки изминат ден надеждата се стопяваше?

Люпен постоянно си самовнушаваше:

— Ще оздравея, аз съм здрав, искам да оздравея, здрав съм, здрав съм, здрав съм!

Една сутрин той се събуди в по-добро разположение на духа. Раната се беше затворила, температурата бе спаднала. Докторът, който всеки ден идваше от Париж, му обеща, че след два дий ще може да става. В стаята нямаше никой, той приближи отворения прозорец. Почувствува, че заедно със слънчевите лъчи животът се възвръщаше в него, топлият въздух възвестяваше пролетта. Люпен усети, че мислите му вече текат съвсем гладко, фактите се възприемаха в логичната си последователност и вътрешна връзка.

Вечерта получи от Кларис телеграма, в която тя съобщаваше, че работите вървят зле и че остава в Париж, заедно с Льобалу и Гроняр. Силно измъчен от телеграмата, той прекара ужасна нощ. Кое беше накарало Кларис да замине?

На другия ден тя влезе в стаята бледа, със зачервени от плач очи. Падна изнемощяла в креслото.

— Касационната молба е отхвърлена — промълви тя. Люпен запази хладнокръвие и учуден запита:

— Нима разчитахте на нея?

— Не, не, не, но все пак… Човек някак си се надява…

— Вчера ли я отхвърлиха?

— Преди осем дни. Льобалу скрил от мен, самата аз се страхувах да чета вестниците…

Люпен предпазливо намекна:

— Остава помилването…

— Помилването? Мислите ли, че ще помилват съучастниците на Арсен Люпен?

Тези думи се изтръгнаха от нея искрено, пламенно и с горчивина. Той се престори, че не им обръща внимание и каза:

— Вошери може би няма да бъде помилван. Но ще се смилят над Жилбер, над младостта му…

— Няма да изразят и капчица съжаление.

— Откъде знаете това?

— Видях адвоката му.

— Видели сте адвоката му! И му казахте…

— Казах му, че съм майка на Жилбер и го попитах дали, ако кажа истинското име на сина си, това ще повлияе върху изпълнението на присъдата. Или поне да я забави…

— Вие бихте ли направили това? — промърмори Люпен. — Бихте ли признали?

— За мен преди всичко е важен животът на Жилбер. Какво ме интересува моето име! Какво ме интересува името на мъжа ми!

— И това на малкия ви син Жак — забеляза Люпен. — Имате ли право да погубите Жак и да направите от него брат на един осъден на смърт престъпник?

Тя наведе глава, а той продължи:

— Какво ви отговори адвокатът?

— Каза ми, че подобно изявление за нищо не би послужило на Жилбер. От останалите му думи разбрах, че не си прави илюзии, че комисията за помилване ще вземе да се смили.

— Комисията, може — но председателя на републиката?

— Председателят винаги има предвид мнението на комисията.

— Този път той не ще се съобрази с това мнение.

— Защо?

— Защото ще му въздействуват.

— Как?

— Като му се предаде списъка на двадесет и седемте.

— Значи, списъкът е във вас?

— Не.

— В такъв случай?

— Ще бъде в ръцете ми.

Кларис леко вдигна рамене. Вярата й в Люпен беше отслабнала.

— Ако д’Албюфе не е откраднал списъка, единственият, който може да въздействува, това е Добрек.

Жената произнесе думите тихо и някак разсеяно. Това накара Люпен да потръпне.

— Напомняте ми за една клетва, която ми дадохте — рече Люпен. — Ние се разбрахме, че цялата битка с Добрек ще водя само аз и че вие никога няма да влизате в споразумение с него.