Люпен изтегли въжето, опипом потърси издатина в стената, на която можеше да го прекара така, че да има възможността да хване увисналите му равни краища. Ала когато намери онова, което му трябваше, вместо да действува, остана неподвижен и започна да размишлява. Нещо не му харесваше.
„Това, което съм намислил да правя, е нелогично и донейде безсмислено. Кое ми гарантира, че д’Албюфе и Себастиан няма да ми избягат? Мога ли да съм сигурен, че след като попаднат в ръцете ми, те ще заговорят? Не, оставам тук. Има друг вариант, той може би е по-добър. Трябва да нападна не онези двамата, а Добрек. Сега той е напълно изтощен, съпротивата му е сломена. Щом като той каза тайната си на маркиза, няма никакви причини да не я каже и на мен, ако аз и Кларис употребим същите средства. Решено! Отвличам Добрек!“
Люпен си прибави наум:
„Какво рискувам аз всъщност? Ако не сполуча, ще ида с Кларис в Париж и заедно с Прасвил ще държим под око къщата на площад Ламартин, за да не може д’Албюфе да се възползува от признанието на Добрек. Главното е Прасвил да бъде предупреден за опасността, и това ще бъде направено.“
Часовникът на църквата на съседното село би полунощ. Люпен имаше на разположение шест-седем часа, за да изпълни новия си план. Залови се веднага за работа.
Като се измъкна от отвора, в дъното на който се намираше прозореца, той се покатери на един обрасъл с храсти камък. С ножа си отсече дузина пръчки, като се стараеше те да бъдат еднакви. След това изравни двата краища на въжето. Между тях закрепи пречките с намотаната връв, която носеше в джоба си. По този начин се получи дълга въжена стълба.
Когато се върна на поста си, в залата на мъченията край кревата на Добрек се намираше само единия от тримата сина на Себастиан. Той пушеше лулата си близо до лампата. Добрек спеше.
— Ако този момък не заспи цялата нощ, нищо не ще мога да сторя — рече си той.
Мисълта, че д’Албюфе знаеше тайната, го измъчваше силно. Той отдавна бе убеден, че маркиза работеше за своя сметка. Този човек искаше не само да избяга от шантажите на Добрек, но и да прибегне до неговите средства, за да възстанови стопяващото се свое богатство.
Това означаваше за Люпен нова борба с нов неприятел. На всяка цена трябваше да се прегради пътя на маркиз д’Албюфе. За всичко трябваше да бъде предупреден и Прасвил.
Въпреки трескавите си мисли и всичките съображения, които пораждаха те, Люпен не помръдваше от своето място. Задържаше го неясната надежда, че случаят сам ще му предостави бърза възможност за действие.
Удари дванадесет и половина, после един часа. Чакането му се струваше нетърпимо. Започна да му става студено.
В далечината се чу конски тропот.
— Това е Себастиан, който се връща от гарата — помисли си той.
Докато размишляваше, младежът, който пазеше Добрек отвори вратата и поиска от братята си малко тютюн. Бе свършил своя. Тъй като и те нямаха, момъкът излезе и се запъти към павилиона.
Люпен настръхна от удивление. Веднага щом вратата се беше затворила, Добрек, който преди миг спеше дълбоко, седна на кревата, ослуша се, стъпи с единия крак на пода, после с другия и стана, слабо залитайки. Изглеждаше по-силен и бодър, отколкото можеше да се предположи.
„Ха, пъргав човек — помисли Люпен. — Той чудесно би помогнал на собственото си отвличане. Но дали ще поиска да ми се довери? Ще поиска ли да ме следва?
Дали няма да приеме изпратеното му от Бога спасение като капан на маркиза?“
Люпен си спомни писмото, което бе взел от старите братовчедки на Добрек, препоръчителното писмо, така да се каже. То беше подписано от по-голямата от двете сестри Русело, Ефразия.
Писмото бе в джоба му. Люпен го извади и се ослуша. Никакъв звук, освен лекият шум на стъпките на Добрек по каменната настилка. Люпен реши, че момента беше удобен. Той промъкна ръка между решетките и хвърли писмото на пода.
Добрек бе поразен.
Пликът бе полетял в залата и сега лежеше на земята на три крачки от него. Откъде идваше писмото? Добрек вдигна лице към прозореца и впери поглед в тъмнината, сетне се вгледа в плика, като все още не се решаваше да се докосне до него. После хвърли бърз поглед към вратата, грабна плика и го отвори.
— Аха! — въздъхна радостно той, като видя подписа.
След това полугласно прочете писмото:
„Имайте пълно доверие на приносителя на тези редове. Благодарение на нашето възнаграждение, той успя да разгадае тайната на маркиза и да направи плана на бягството. Всичко е готово за избавлението ви. Ефразия Русело.“
Читать дальше